Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
И излезе вихрено за петминутката вече последен, закъсняващ (Низамутдин не обичаше закъсненията). Престилката му се връзваше на гърба, там полите й никога не стояха добре и през връзките се виждаше сакото. Когато вървеше из клиниката сам, винаги бързаше, а стъпалата на стълбището превземаше по две наведнъж, размахал ръцете си — именно по тези движения болните съдеха, че той не си позволява да загуби дори минутка от времето си.
Петминутката продължи половин час. Низамутдин достойно (за себе си) влезе, достойно (пак за себе си) поздрави и започна с приятен тон (също за себе си) бавно да води заседанието. Той явно се вслушваше в гласа си и очевидно се наблюдаваше отстрани при всяко обръщане и всеки жест, за да се увери още веднъж колко солиден, авторитетен, образован и умен човек е. В родния му аул за него се носеха легенди; бе известен и тук, в града, и дори във вестниците понякога споменаваха името му.
Лев Леонидович седеше на отместения по-назад от другите стол, кръстосал крак върху крак, пъхнал палците си зад колана, стегнал корема му. Бе намръщен, но тъй като той винаги бе такъв в присъствието на началството, главният лекар не приемаше това като специално отношение към себе си от страна на хирурга.
Главният лекар разбираше положението си не като постоянно, неуморно и изнурително, а като достойно за любуване, награди и права. Вярваше, че наистина заради длъжността си е истински главен лекар, че разбира повече от останалите доктори; е, може би не в най-тънките специфични подробности, с помощта на които подчинените му лекуват, но ръководейки ги, той всъщност им помагаше да избягват грешките. Ето защо се налагаше да провежда толкова дълго петминутките, което впрочем очевидно бе приятно задължение и за останалите. И тъй като правата на главен лекар значително превишаваха неговите задължения, той и на работното си място, в диспансера, приемаше със същата лекота на работа администратори, лекари или сестри — именно онези, за чието назначаване му звъняха, за да го помолят, от областното здравеопазване, от градския или от института, където се надяваше в скоро време да защити дисертация; или някъде по време на вечеря или вкъщи, ако човекът бе от същото родословно дърво, от което бе и той. А ако завеждащите отделения му възразяваха, че новоприетият не разбира нищо и не умее, Низамутдин Бахрамович още повече ги изненадваше с думите: «Тогава вие ще го научите! Защо сте тук?»
Облагороден със сивия цвят, който след известно десетилетие от живота равнодушно обкръжава с нимба главите на талантите и тъпаците, на самоотвержените и алчните, на работягите и безделниците; надарен с представителен и спокоен вид, с който природата отбелязва неизпиталите мъките на прекаленото мислене, с онази приятна мургавост, която толкова добре отива на сивото, Низамутдин Бахрамович обясняваше на своите медицински работници кое е лошото в работата им и как по-добре да се борят за скъпоценния човешки живот. И онези, които той все още не бе набелязал за уволнение, и новопостъпилите седяха на казионните дивани с високи облегалки, на креслата и столовете и с видимо внимание слушаха главния лекар.
Къдравият Халмухамедов, когото Лев Леонидович виждаше добре, имаше такъв вид, сякаш бе излязъл от илюстрациите към пътешествията на капитан Кук през джунглата: разпилените, разрошени кичури сякаш бяха «сресани» от клони, лицето му бе с бронзов загар, а радостната му усмивка на дивак разкриваше ослепително белите зъби и липсваше — единственото в цялата му физиономия! — само желязната халка, пробила ноздрата на дивака. Дразнеше, разбира се, не това, че имаше такъв вид, или че бе получил добра диплома от медицинския институт, а това, че той не можеше да направи нито една операция, без да съсипе пациента. Лев Леонидович два пъти го допусна до операционната и се разкая завинаги. Да се изгони, също не бе възможно, защото щеше да бъде прието като лошо отношение към националните кадри. И ето че Халмухамедов пече четвърта година водеше историите на болестите, които не изискваха кой знае какви знания, с важен вид вземаше участие във всички визитации, стоеше в превързочната, дежуреше (тоест спеше) нощно време и дори напоследък получаваше заплата и половина за това, че си отиваше в края на работния ден.
Вътре бяха и две жени с дипломи на хирурзи. Едната бе Пантьохина, изключително пълна, около четиридесетте, винаги много загрижена, че има шест деца от двама мъже, а парите не стигат. Тези грижи можеха да се прочетат по лицето й и в служебните часове, тоест онези, които тя трябваше да прекарва в помещенията на диспансера, за да получи заплата… Другата бе Анжелина, млада, завършила института преди три години, с миниатюрна фигура, доста хубава, която ненавиждаше Лев Леонидович за неговото равнодушно отношение към нея и сега бе главният интригант против него в цялото хирургическо отделение.