Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Когато заседанието свърши, тя започна визитация в голямата женска стая. Там имаше много нейни пациентки и Вера Корнилиевна винаги се задържаше дълго при тях. Сядаше на леглото на всяка, преглеждаше я или тихо разговаряше с нея, като не изискваше останалите през това време да мълчат, защото би било неудобно, а и невъзможно жените да бъдат принудени да мълчат. (В женските стаи трябваше да бъде далеч по-тактична и внимателна, отколкото в мъжките. Тук нейният авторитет като лекарка не бе така безусловен. Достатъчно бе да се появи в хубаво настроение или да прекали с бодрите уверения, че всичко ще свърши добре — така както психотерапията изискваше да се държи, и вече усещаше върху себе си красноречив поглед или косвен намек за завист: «На теб какво ти е? Ти си здрава. Не можеш да разбереш.» Ръководейки се от принципите на същата тази психотерапия, тя внушаваше на пациентките си да не се отпускат, а да се грижат за външния си вид и в болницата — да поддържат прическите си, да се гримират леко, но знаеше, че биха я посрещнали на нож, ако и тя самата последваше подобни съвети.)
Затова и днес тя се местеше от едно легло на друго, стараейки се да се държи колкото се може по-непринудено и по навик да не обръща внимание на общите разговори, а да слуша само своята пациентка. Изведнъж отстрани долетя някакъв особено безцеремонен глас:
— Какви болни има тук! Разгонили се, здраве му кажи! Онзи, рошавият дявол, опасаният с колана, всяка нощ, щом Зоя, медсестрата, дежури, така я сграбчва, че сякаш иска да я удуши!
— Какво?… Как?… — попита Хангард. — Повтори още веднъж, моля.
Онази повтори.
(А нали Зоя бе дежурна тази нощ! В нощта, когато светеше зелената скала на приемника…)
— Извинете ме, но ви моля отново да повторите всичко от самото начало и по възможност по-подробно!
Глава 26
Добро начинание
Кога се вълнува хирургът, който не е новак? Става дума не за самата операция, защото тогава се върши всепоглъщаща вниманието работа; известно е какво трябва да се направи и е нужно само старание при изрязването на всичко излишно, за да не се появи след това съжаление за недовършена работа. Е, понякога настъпват внезапни усложнения, бликва кръв и си спомняш, че Резерфорд е умрял при операция на херния. Истинските вълнения на хирурга започват след операцията, когато, кой знае защо, се появява висока температура или коремът си остава все така издут и ти на границата на изпуснатото време трябва без скалпел мислено отново да отвориш оперираното място, да видиш, да разбереш, за да отстраниш евентуалната грешка. Най-безполезно е да оправдаеш следоперационните усложнения с някаква случайна странична причина.
Ето защо Лев Леонидович имаше навика преди петминутките да се отбива при своите оперирани пациенти, за да види как се чувстват.
В навечерието на операционния ден предстоеше дълга обща визитация, но Лев Леонидович не можеше да изтърпи още час и половина, без да знае какво е станало с пациента с оперирания стомах и с Дьомка. Той надзърна при оперирания, който изглеждаше нормално; каза на сестрата какви лекарства да му дава и в какви дози. После влезе в съседната малка стая, в която имаше само двама пациенти, за да види Дьомка.
Другият болен се оправяше — бе започнал да става и излиза, а Дьомка лежеше посивял по гръб, завит с одеялото. Гледаше в тавана тревожно и втренчено, сякаш искаше да види нещо там, но не можеше да го открие.
Лев Леонидович мълчаливо се спря, леко разкрачен, полуобърнат към Дьомка, с провиснали големи ръце, и се загледа изпод вежди, сякаш се двоумеше като боксьор: какво ли ще стане, ако сега удари Дьомка с дясната отдолу по челюстта?
Дьомка се обърна, видя хирурга и се усмихна.
Строгото лице на Лев Леонидович също се озари от усмивка и той намигна с едното си око на Дьомка като на стар приятел, който разбира какво иска да му каже:
— Значи всичко е нормално?
— Какво ти нормално? — Имаше за какво много да се оплаква Дьомка, но като мъж пред мъж реши да си го спести.
— Хапе ли?
— Ъхъ.
— На същото място ли?
— Ъхъ.
— И още дълго време ще бъде така, Дьомка. Едва на следващата година ще отшуми. Но когато не ти дава мира, ти все пак си казвай — не ме боли! И ще ти олеква. Главното е това, че сега вече ти ще живееш, разбра ли? А кракът да върви по дяволите!
Лев Леонидович го каза така, че на Дьомка веднага му олекна! Й действително, по дяволите гнетящата зараза! Без крака е по-леко.
— Е, лежи. Пак ще дойдем при теб!