Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Но такива условия не съществуваха, а визитацията не можеше да се отмени. И затова Лев Леонидович водеше всички със себе си по навик и примижал с едното око, покорно изслушваше лекуващия лекар за всеки болен (и не наизуст, а от папката му): откъде е, кога е постъпил (за по-старите пациенти отдавна бе известно всичко), по какъв повод е постъпил, какво лечение му е предписано, в какви дози, каква е групата на кръвта му, определен ли е за операция, какво пречи или защо въпросът все още не е решен. Той изслушваше рапортите, често сядаше на леглата на болните, някои молеше да покажат раната си, оглеждаше я, опипваше я, сам загръщаше пациента с одеялото или предлагаше и на другите лекари да опипат подутината.
Истински трудните случаи не можеха да бъдат решени по време на визитацията — за това бе нужно да извикат човека и да се занимават с него отделно; бе невъзможно за това време и да кажат направо как стоят нещата в действителност, и да се разберат един друг; тук дори бе невъзможно да се каже, че състоянието се е влошило, а само: «Процесът се е задълбочил.» Бе прието да се говори с полунамеци, със синоними (дори вторични) или съвсем обратното на това, което бе в действителност. Никой нито веднъж не изрече думата «рак» или «саркома», но вече и полупонятните «канцерогенен», «СК», «СА» също не се произнасяха; вместо тях се изричаха съвсем безобидни думи: «язва», «гастрит», «възпаление», «полипи», а това кой какво бе разбрал, се изясняваше след визитацията. Но все пак, за да се разбират едни друг, разрешаваше се да говорят неща от типа на: «разширена сянка от…», «тимпанит», «не е изключен летален изход» (което означаваше: дано не умре по време на операция). Когато все пак не се намираха изрази, Лев Леонидович казваше:
— Засега оставете историята на болестта.
И преминаваха към следващия пациент.
Колкото по-малко успяваха да разберат за развитието на болестта, за да определят начина на лекуване, толкова повече Лев Леонидович се опитваше да ободри болните; дори в това бе започнал да вижда главната цел на визитацията.
— Status idem — казваха му. (Означаваше: всичко си е както преди.)
— Така ли? — радостно питаше той. И веднага се мъчеше да успокои болната: — Вече сте по-добре, нали?
— Така ли? — удивено възкликваше болната. Самата тя не бе забелязала подобно нещо, но след като лекарите го бяха забелязали, сигурно бе така.
— Ето, виждате ли! Така постепенно ще се оправите.
Друга болна настръхваше.
— Слушайте, защо ме боли толкова силно гръбнакът? Може би и там се е появила подутина?
— Това е вторично отражение.
(Лев Леонидович казваше самата истина: метастазата бе наистина вторично явление.)
Застанали над мъртвешко бледия старец, който едва движеше устните си, му докладваха:
— Болният получава общо укрепващи и притъпяващи болката лекарства.
Тоест: карай, късно е за лечение, не може да му се помогне, просто трябва да се намери начин да се облекчат последните болки.
Тогава, повдигнал дебелите си вежди, сякаш разрешил трудния въпрос, Лев Леонидович казваше:
— Да говорим откровено, татенце! Всичко, което изпитвате, е реакция против предишното лечение. Но не ни карайте да бързаме, лежете си спокойно и ние ще ви излекуваме. Лежете така, сякаш нищо не се е случило, но знайте, че вашият организъм с наша помощ ще успее да се защити.
Обреченият кимваше с глава. Откровеността се бе оказала не толкова убийствена; тя бе родила надеждата!
— В областта под белите дробове има туморно образование от този тип — докладваха на Лев Леонидович и му показваха рентгенова снимка.
Той гледаше черната, прозрачна рентгенова лента, обърнал я към светлината, и одобрително кимаше.
— Много обнадеждаваща снимка! Много! Операция засега не е нужна.
И болната се радваше: значи състоянието й не е просто добро, а много добро.
А рентгеновата снимка бе добра, защото не се налагаше да правят втора; тя безспорно доказваше размерите и границите на злокачествения тумор. И че операцията вече е невъзможна, защото е пропуснат подходящият момент.
Така, в продължение на половин час — толкова, колкото продължаваше визитацията, завеждащият хирургическото отделение говореше съвсем не онова, което мислеше; следеше само тонът му да не изразява чувствата му и заедно с това — съпровождащите го лекуващи лекари да правят правилни отметки в историята на болестта; в онези картонени бланки, изписани с ръкописен почерк, нечетливи, заради които след това при най-малка грешка можеха да ги съдят. Нито веднъж той не обърна рязко главата си, нито веднъж не погледна тревожно и по неговия доброжелателно-скучен вид болните виждаха колко прости всъщност са техните болести, отдавна известни на лекарите.