Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Тя продължаваше днешния разговор — онова, което при техните взаимоотношения бе немислимо да се каже, сега можеше. Развиваше собствената си теория за мъжете и жените. Свръхмъжете на Хемингуей са същества, неуспели да се извисят до човека. (Олег непременно ще отговори, че никакъв Хемингуей не е чел: не е виждал никакви негови книги нито в армията, а още по-малко в лагера.) Съвсем не това е нужно на жените; на тях са им по-скъпи нежността и усещането за безопасност, когато са с тях.
Именно с Олег, безправния, лишения от всякакви граждански права, изпитваше Вега подобно чувство за сигурност.
А представите за жената бяха още по-объркани. За олицетворение на женствеността бяха обявили Кармен, жената, която активно търси наслаждения. Но това е лъжежена, това е преоблечен мъж.
Тук бяха нужни още доста обяснения. Но не е готов за тази мисъл, той, изглежда, е изненадан. Обмисля.
А тя отново поставя същата плоча.
Вече бе съвсем тъмно, а Вега бе забравила, че има още доста неща за бърсане. Скалата на приемника все по-ярко осветяваше стаята в зелено.
Никак не й се искаше да пали лампата, а трябваше непременно да погледне.
С уверена ръка намери в полумрака това, което търсеше на стената, свали го и го поднесе по-близо до скалата. Ако тя сега бе дори угаснала, Вера би успяла да различи на фотографията всичко: момчешкото честно лице, уязвимата светлост на още невиделите много неща очи, първата в живота вратовръзка върху бялата риза, първия в живота костюм и строгата значка на ревера: бял кръг с тъмен профил в него; снимката е шест на девет, а значката е съвсем малка, но въпреки това на дневна светлина можеше да се види, че това е профилът на Ленин.
«На мен други ордени не ми трябват» — усмихваше се момчето.
Именно то бе измислило името й — Вега.
Агавата цъфти веднъж и скоро след това умира.
Така обикна и Вера Хангард. Съвсем младо момиче, когато седеше още на ученическия чин.
А него го убиха на фронта.
По-нататък тази война можеше да бъде всякаква — и справедлива, и героична, и отечествена, и свещена, но за Вера Хангард си остана последната война; войната, в която заедно с годеника й убиха и нея.
Толкова й се искаше тогава и нея да убият! Искаше веднага, напускайки института, да отиде на фронта, но тъй като бе немкиня, не я взеха.
През първите два-три месеца на военното лято на 41-ва все още бяха заедно. Беше ясно, че ще го вземат всеки момент в армията. И днес, след едно поколение време, пак й беше невъзможно да обясни на когото и да било защо тогава не са се оженили. Как можаха да пропуснат тези месеци — последните, единствените? Нима имаха надежда, че ще прекрачат и в бъдещето, след като наоколо всичко се рушеше?
Да, имаха.
А сега това не може да ти послужи за оправдание. Дори пред самата себе си.
«Вега! Моя Вега! — крещеше той от фронта. — Не мога да умра, без да съм се оженил за теб. Сега ми се струва, че само ако мога да се измъкна оттук за три дни — в отпуск или за да вляза в болница — веднага ще се оженим. Нали? Нали?»
«Нека това не те разстройва. Аз никога няма да бъда ничия. Твоя…»
Така уверено му пишеше. Но докато бе жив!
А него не го раниха; не постъпи в никаква болница, нито пък получи отпуск. Веднага го убиха.
Той умря, а звездата му продължаваше да свети. Да свети…
Но нейната светлина бе ненужна и напразно трептеше…
Не беше онази звезда, която излъчва топлина, след като самата тя е угаснала, а онази, която свети все още с цялата си светлина, но никой не я вижда и никому не е нужна.
Нея не я взеха, за да бъде също убита. И се наложи да живее. Да учи в института. Дори бе отговорник на групата. Беше винаги първа — и по време на прибиране на реколтата, и на съботниците. А какво й оставаше да прави?
Завърши института с отличие и доктор Орешченков, при когото изкара практиката, бе много доволен от нея (той я препоръча на Донцова). Оставаше й единственото — да лекува. В това бе нейното спасение.
Разбира се, според Фридланд бе измама, аномалия, лудост да се помни някакъв мъртъв и да не се търси живия; според него това бе немислимо, защото са непреодолими законите на тъканите, законите на хормоните, законите на възрастта.
Да, но Вега знаеше, че те не важат за нея!
Не че считаше себе си завинаги обвързана с обещанието: «Винаги твоя!», макар и това да съществуваше: много близкият ни човек не може да умре напълно в нас, а това означава, че по малко чува и вижда, че присъства, че го има; и ще види, че ти безславно и безмълвно го мамиш.
За какви закони на клетките и реакциите й може да става дума! Какво общо имат те, когато друг такъв човек не може да се намери! Няма друг такъв! Какво общо имат клетките? Реакциите?