Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Бе минала през четиринадесет пустини и успя да стигне. Изживя в самота четиринадесетте години и се оказа права!
Именно днес нейната дълголетна вярност придобиваше новия си завършен смисъл.
Почти вярност! Може да се приеме като вярност. Но главното бе именно вярност.
Едва сега тя почувства загиналия като момче, не като днешен връстник, не като мъж; приемаше го без тази мъжка тежест, в която жената търсеше само пристанище. Загиналият не бе видял цялата война, нито тежките следвоенни години; бе си останал юноша с незащитени честни очи.
Легна, но не заспа веднага. Дори не се разтревожи, че й остава съвсем малко време за сън. А когато накрая успя да заспи, често се будеше; видя много сънища, прекалено много за една нощ. Някои от тях нямаха никаква връзка с нея, а други се опита или да продължи, или да запомни.
На сутринта се събуди усмихната.
В автобуса я блъскаха, настъпваха я по краката, но тя без обида търпеше всичко.
Облякла халата и тръгнала за петминутната оперативка, тя с удоволствие съзря още отдалеч в отсрещния долен коридор силната, малко смешна, горилоподобна фигура на Лев Леонидович, когото не бе виждала, откакто се бе върнал от Москва. Прекалено тежките му, големи ръце, на пръв поглед приемани като главната причина раменете да бъдат увиснали, изглеждаха като недостатък на фигурата му, а в действителност я украсяваха. Върху неговата голяма глава с леко изтеглено назад теме имаше бяла шапка, малко сплескана отгоре, приличаща на войнишко кепе, както винаги сложена небрежно, с развързани уши, поклащащи се отзад. Гърдите му, стегнати от завързаната се отзад престилка, изглеждаха като броня на танк, боядисана с вар. Вървеше, както винаги, леко примижал, с изключително строго лице, но Вера знаеше, че съвсем малко трябваше да се раздвижат чертите му, за да се появи присмехулно изражение.
Точно така и стана, когато Вера и Лев Леонидович в един и същи миг излязоха от двата коридора и се оказаха един срещу друг на стълбището.
— Много се радвам, че си се върнал! Просто ни липсваше! — първа го заговори тя.
Лев Леонидович се усмихна и с отпуснатата си, някъде долу ръка я хвана за лакътя, за да продължат заедно.
— Защо си толкова весела? Ще ме зарадваш ли’?
— Няма с какво. Как пътува? Лев Леонидович въздъхна.
— И добре, и не съвсем. Москва ме разстройва.
— Е, ще разкажеш по-подробно.
— Донесох ти плочи. Три.
— Така ли? Какви?
— Ти знаеш по-добре, аз винаги бъркам тези Сен Санс… Сега в ГУМ са открили щанд за дългосвирещи плочи. Показах твоя списък и те ми завиха три. Утре ще ти ги донеса. Слушай, Верче, да отидем днес на делото.
— Какво дело?
— Нищо ли не знаеш? Ще съдят един хирург от трета болница.
— Съдът какъв е?
— Засега другарски. Но следствието е продължило осем месеца.
— И за какво?
Сестра Зоя, предала нощното си дежурство, слизаше по стълбището и поздрави и двамата.
— След операция умряло бебе… Докато съм в московското си настроение, ще отида и непременно ще вдигна шум, защото поживееш ли седмица у дома си, подвиваш опашка. Ще отидем ли?
Но Вера не успя нито да отговори, нито да реши: вече трябваше да влязат в стаята за «петминутките», в която креслата бяха изпоцапани, а масата застлана с яркосиня покривка.
Вера много ценеше отношенията си с Лев. След Людмила Афанасиевна той бе най-близкият й човек тук. Техните отношения бяха от онези, които толкова рядко се случват между неженен мъж и неомъжена жена: Лев нито веднъж не бе я погледнал особено, не бе й намекнал, не бе се пазарил, а още повече тя. Отношенията им бяха безопасно приятелски, без никакво напрежение: и двамата избягваха винаги темата за любовта и женитбата, както и всичко, свързано с тях, сякаш тя въобще не съществуваше. Навярно Лев Леонидович се досещаше, че Вера се нуждае именно от такива отношения. Самият той някога бе женен, после разведен, а по-късно «приятел»; женската част на диспансера (с една дума, целият диспансер!) обичаше да го обсъжда, а сега, изглежда, го подозираха, че има връзка със сестра от операционния му екип. Това го подхвърли една млада лекарка, Анжелина, хирург, но и нея самата я подозираха, че иска да запази Лев за себе си.
Людмила Афанасиевна през цялото време на оперативката чертаеше някакви фигури по листа и дори го бе прокъсала на няколко места. А Вера днес седеше спокойна както никога досега. Чувстваше в себе си странна уравновесеност.