Раково отделение

И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.

Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter [53].

Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.

Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.

Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.

Но само да раздвижва нещо!

А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?

Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.

Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.

А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.

Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно-единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?

Колкото хора, толкова пътища.

Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.

И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.

Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)

Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.

Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.

Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.