Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
А просто ние с годините само затъпяваме. Уморяваме се. Нямаме истински талант нито за мъката, нито за верността! С времето ги предаваме. А да поглъщаме всеки ден храна и да облизваме пръстите си — за това сме неотстъпчиви. Само два дни стигат, да не бъдем нахранени, и ние сме готови да лазим.
Далеч сме отишли, човечество!
Вега не се измени, но се сломи. Почина майка й, с която живееха само двете. Умря, защото също бе сломена: сина й, по-големия брат на Вера, инженер, го прибраха през четиридесета. Няколко години им писа, а те му изпращаха колети някъде в Бурятия, някъде в Монголия. Но веднъж пристигна неразбрано известие по пощата и получиха обратно своя колет с няколко печата, със задрасквания по адреса. Майка й върна колета вкъщи, сякаш носеше малък ковчег; синът й като дете можеше да се побере в този пакет…
Това сломи майка й, а последния удар получи, когато разбра, че годеницата на сина й се е омъжила; не можеше да го приеме, защото разбираше единствено Вера.
И остана Вера сама.
Не единствената, разбира се, а сама сред милионите.
Имаше толкова много самотни жени в страната, че дори можеше само по познатите да се разбере, че те са повече от омъжените. А всички тези самотни жени бяха връстнички — на нея, и на онези, които паднаха по фронтовете.
Войната се оказа милосърдна към мъжете, а жените остави да се доизмъчат.
А и онзи, който все пак бе успял да се измъкне изпод руините на войната и да се върне неженен, не избираше сред връстничките си, а сред по-младите. А момичето, по-младо само с няколко години, всъщност бе по-младо с цяло поколение; бе дете, през което не бе минала войната.
И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.
Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter [53].
Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.
Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.
Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.
Но само да раздвижва нещо!
А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?
Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.
Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.
А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.
Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно-единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?
Колкото хора, толкова пътища.
Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.
И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.
Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)
Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.
Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.
Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.
53
С лекота. Б.а.