Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
После вдигна глава.
— Да, другари… А вие разбрахте ли в какво се състои работата с Шулубин?
— Це-ер ректи? — каза Пантьохина.
— Да, но как е открито това? Ето колко струва нашата онкологична пропаганда в онкопунктовете. Много точно го каза Орещенков на конференцията: онзи лекар, който се гнуси да слага пръста си в ануса на болния, не е никакъв лекар! Колко занемарена е работата ни! Шулубин се е мъкнал по разни амбулатории и се е оплаквал от често ходене по нужда, от появилата се кръв в урината, след това от болки, вземали са проби за анализ, а са забравили най-просто — да опипат с пръсти! От дизентерия го лекували, от хемороиди и всичко напразно. И ето че веднъж той прочел в една амбулатория онкологичните стенматериали и като грамотен човек се досетил! И с пръстите си сам опипал и намерил подутината. Нима лекарите не са могли да се досетят половин година!
— Дълбоко ли е?
— Около седем сантиметра, точно след сфинктера. Напълно е било възможно да се запази двигателният мускул и човекът би си останал човек! А сега вече е поразен сфинктерът, ретроградна ампутация… значи ще последва безконтролно отделяне на изпражнения… значи трябва да се изведе анусът встрани… Какъв живот?… А дядката е добър…
Започнаха да правят списък за утрешните операции. Отбелязваха кого от болните трябва да потенцират и с какво; кого да водят в банята и кого не…
— Чали може да не бъде потенциран — каза Лев Леонидович. — Има канцер на стомаха, а е в такова бодро настроение!
(Само ако знаеше, че Чали се готви утре сам да се потенцира с половинката!)
Разпределяха кой на кого да асистира. Отново се получаваше така, че на Лев Леонидович трябваше да асистира Анжелина. Значи утре тя пак щеше да стои срещу него, а отстрани ще снове операционната сестра и вместо самата предварително да се сеща какъв инструмент е нужен, щеше да се сърди на Анжелина, която пък ще се чуди какво общо има с операционната сестра. А онази, нервната, която не бива дори да докоснеш, току-виж вземе нестерилна марля или нещо друго и цялата операция ще отиде по дяволите! Проклети жени! И не знаят простото мъжко правило: там, където си изкарваш хляба, не си…
Несъобразителните родители бяха сложили на дъщеря си името Анжелина, без да имат представа какъв демон ще израсте от нея. Лев Леонидович навъсено поглеждаше нейната наперена, макар и лисича физиономия и му се искаше да произнесе примирено:
«Чуйте, Анжелина, или ако ви харесва, Анжела! Вие не сте лишена от способности. Ако ги бяхте насочили не за да се омъжите, а в хирургията, вече бихте работили добре. Чуйте, не бива да се карате, нали всички стоим около една операционна маса…»
Но тя би разбрала думите му като факт, че се е уморил от компанията й и се е предал.
Искаше му се също подробно да разкаже за вчерашния другарски съд. На Евгения Устиновна бе започнал да разказва по време на пушенето. Но след като помисли, реши, че сега няма дори желание да започне да разказва на колегите си.
Веднага щом свърши петминутката, Лев Леонидович стана, запали цигара и бързо излезе в коридора, за да отиде в кабинета по физиотерапия. Искаше му се да сподели всичко именно с Вера Хангард. Тя беше заедно с Донцова, заети и двете с работа.
— Време е за обедната почивка! — обяви той. — Дайте ми стол.
Седна с желанието приятелски да си поговори, но двете красноречиво мълчаха.
— Защо сте такива неласкави към мен днес?
Донцова се усмихна, като въртеше в ръцете си големите рогови очила.
— Напротив, не знам как да ви харесаме. Мен ще оперирате ли?
— Вас? Никога!
— Защо?
— Защото, ако ви разрежа, ще кажат, че е от завист. Вашето отделение превъзхожда по успехи моето.
— Без шеги, Лев Леонидович, питам сериозно.
Наистина бе трудно човек да си представи Людмила Афанасиевна шегуваща се.
Вера седеше печална, свила рамене, сякаш й бе студено.
— Скоро ще се наложи да прегледаме Людмила Афанасиевна. Оказва се, че отдавна я боли стомах, а тя мълчи. И това се казва онколог!
— И вие, разбира се, сте събрали всички показания в полза на канцера? — Лев Леонидович изви веждите си; и в най-простия разговор този израз изглеждаше като присмех неизвестно по чий адрес.
— Все още не всички — призна си Донцова.
— А какви например?
Тя ги назова.
— Малко е! — определи Лев Леонидович. — Както казва Райкин: мал-ко! Нека Верчето подпише диагнозата, тогава ще разговаряме. Скоро ще получа отделна клиника и тогава ще ви взема Верчето като диагностик. Ще я дадете ли?