Раково отделение

Въобще оставаше в неизвестност по отношение на собствения си живот. Не знаеше дали трябва да направи някакъв героичен скок или да продължи да се носи по течението на навика. Не така и не тук бе започнала сериозната му работа. През една година дори бе на крачка от сталинска премия. И изведнъж целият институт рухна от напрежението и привързаността и тогава се оказа, че не е успял да защити дори кандидатската си дисертация. Отчасти за това бе виновен същият Коряков, който съветваше. «Вие работете! Да напишете, винаги ще успеете!» А кога «ще успеете», не казваше.

Или наистина бе по-добре да изпрати по дяволите всякакво писане?

С лице, което не изразяваше неодобрение на чутото от главния лекар, Лев Леонидович намръщен сякаш слушаше внимателно, още повече че ставаше дума за него — предлагаха му следващия месец да направи първата операция на гръден кош.

Но всичко свършва — свърши и петминутката. Като излизаха бавно един след друг от стаята за заседания, хирурзите се събраха в горния вестибюл. И все така продължавайки да държи палците си пъхнати зад коланчето на халата, Лев Леонидович като мрачен разсеян пълководец поведе след себе си на голяма визитация слабата, с посивели коси Евгения Устиновна, къдравия Халмухамедов, пълната Пантьохина, русата Анжелина и още две сестри.

Имаше визитации, провеждани на бегом, защото предстоеше много работа. И днес трябваше да се бърза, но денят по разписание бе забавен от всеобщ преглед. Не биваше да се пропусне нито едно легло на опериран или на пациент, комуто предстои операция. Цялата група от седем човека бавно влизаше във всяка стая, потопявайки се във въздуха, пропит от тежката миризма на лекарства (стаите много рядко се проветряваха); болните се отдръпваха в тесните пътечки между леглата, за да направят място един на друг, а след това да надникнат зад рамото на съседа си. Лекарският екип, събрал се в кръг около всяко легло, бе длъжен за една, три или пет минути да навлезе в състоянието на поредния болен, както бе влязъл в спарения въздух: в неговите болки, чувства, в неговата анамнеза, в историята на болестта и в хода на лечението, за да решат всичко онова, което теорията и практиката ги съветваше да направят по-нататък.

И ако бяха по-малко; и ако всеки от тях бе най-добрият в специалността си; и ако не се падаха на един лекуващ лекар по тридесет пациенти; и ако не им се налагаше да си блъскат главата какво и как по-удобно да напишат в този своеобразен прокурорски документ — историята на болестта; и ако те не бяха хора, тоест изтъкани от кожа, кости и нерви, същества със собствена памет и намерения, изпитвайки облекчение от осъзнатия факт, че самите те не са подложени на тези болки; тогава, разбира се, не би и могло да се измисли нещо по-добро от подобна визитация.