Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Какви са тези същества? — прошепва. Високо над Скот се вижда луната, издута като балон. — Сякаш не са животни.
— Не зная — вдига рамене той. — Движат се на четири крака, но понякога… няма значение. Никога не съм ги виждал отблизо. Нито аз, нито Пол.
— Понякога какво, Скот?
— Изправят се. Като хора. И се оглеждат. Това не е толкова важно. Важното е да се върнем живи и здрави. Искаш да се върнем сега, нали?
— Да!
— Тогава затвори очи и си спомни стаята ни в „Еленови рога“. Постарай се да си я представиш колкото се може по-ясно. Така ще ми помогнеш. Ще ми дадеш начален тласък.
Тя затваря очи и в продължение на една кратка ужасна секунда не може да си представи нищо. После обаче от мрака изплуват масата и столовете от двете страни на леглото, осветявани от луната, когато не е закрита от облаците, тапетите (с мотив на рози), металните крака на леглото и забавното скърцане на пружините, разнасящо се всеки път, щом някой от двамата помръдне. Изведнъж зловещите звуци, издавани от смеещите се същества в
(Гората, Вълшебната Гора)
обвитата в мрак гора сякаш заглъхват. Ароматите също отслабват и донякъде й е мъчно, че напускат това място, но най-вече изпитва облекчение. Облекчение за тялото си (естествено), за съзнанието си (до голяма степен) и преди всичко за душата си — проклетата й безсмъртна душа. Скот Ландън може да се отправя на пътешествия до такива места като Бумна луна, ала зашеметяващата им красота не е за обикновените хора като нея, освен, ако не е описана в книга или не я гледа в уютната тъмнина на кинозалите.
„При това видях съвсем мъничко“ — мисли си тя.
— Браво! — казва Скот и тя усеща в гласа му удивление и радост. — Лизи, ти си истинска шамп… — Внезапно млъква, но още преди да я пусне и тя да отвори очи, Лизи знае, че…
5.
— Знаех, че сме се върнали — завърши Лизи и отвори очи. Спомените й обаче бяха толкова ярки, че за момент очакваше да види обляната в лунна светлина спалня в Ню Хампширския хотел, където бяха прекарали две нощи подред преди двайсет и седем години. Пръстите й стискаха толкова силно сребърната лопатка, че й се наложи да ги разтвори един по един. Отново притисна към гърдата си окървавеното парче от одеяло.
„А после какво? Ще ми кажеш ли какво се случи след това? Или просто се обърнахте на другата страна и заспахте?“
Да — в общи линии се бе случило тъкмо това. Лизи вече се бе настроила да забрави преживяното, а Скот явно го искаше повече от самата нея. Все пак той трябваше да събере цялата си смелост, за да си спомни миналото, което не беше изненадващо. Тя обаче му бе задала още eдин въпрос същата нощ — спомняше си го ясно, — и за малко да зададе и друг на следващия ден, докато пътуваха към Мейн, преди да осъзнае, че е безсмислено. Попита го за онова, което беше казал малко преди кикотниците да нададат кошмарния си вой, прокудил любопитството й, заменяйки го със страх. Гризеше я любопитството да узнае какво означава фразата: „Когато Пол още можеше да идва тук сам.“ Скот се изненада:
— От години не съм се замислял за това, но да, Пол можеше. Обаче не му се отдаваше лесно — трябваше да полага доста усилия, както аз, когато играех бейзбол например. Ето защо повечето пъти „изтумтяването“ беше моя работа и с течение на времето брат ми напълно изгуби тази способност.
Другият въпрос, който остана неизречен, се отнасяше за езерото, чието местонахождение навремето бе указвано от счупения пътепоказател. Не беше ли същото езеро, което Скот постоянно споменаваше в лекциите си? Лизи не попита, защото отговорът й се стори твърде очевиден. Слушателите му навярно смятаха, че това митично езеро на говоримия и писмен език (където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и даже да уловим някоя дума) е само метафора, но тя вече знаеше истината. Езерото съществуваше в действителност. Знаеше го, защото познаваше Скот. Знаеше, защото бе стъпвала там. От Хълма на любимите започваше пътечка, която минаваше през Вълшебната гора и водеше до това езеро. И за да идеш там, трябваше само да минеш покрай Камбанковото дърво и гробището.
— Отидох там, за да го върна обратно — прошепна Лизи, стискайки лопатката. Сетне внезапно възкликна: — Господи, спомням си луната! — Побиха я тръпки, тя се загърчи на леглото.
Луната. Да, луната. Кървавочервената безумна луна, тъй различна от северното сияние и студа, които току що бе оставила в другия свят. Полудяла по лятото бе тази луна, чиято светлина озаряваше каменистата долина много по-ярко, отколкото Лизи искаше. Сега виждаше всичко също тъй ясно, както и тогава, понеже бе прорязала пурпурната завеса — направо я беше разкъсала, — ала споменът си оставаше и тя подозираше, че няма да има други проблясъци. Крайно време беше да сложи точка и отново да се върне в Бумна луна.