Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Очите му се отвориха. Надигна се на една ръка.
— Мирувай — казах. — Пази си силите.
— Няма нужда, Бартимеус — рече той, използвайки истинското ми име. — Вече не.
Лъвът изръмжа.
— Няма да говориш така — казах. — Това се нарича тактика. Ние си почиваме. След минутка ще си пробием път.
Той се закашля. Избликна кръв.
— Ако трябва да съм честен, не мисля, че ще понеса още един от полетите ти.
— О, хайде де. Дори ще бъде по-интересно само с едно крило. Дали ще можеш да махаш с ръка?
— Не. Какво се случи?
— Заради тъпата грива е! Не видях джина, който дойде от едната страна. Причака ни и ме уцели с Детонация! За последен път нося толкова рунтава грива!
Близо до върха на старата, гладка стена се чу леко стържене. Няколко сенки пробягаха на фона на светлината. Нещо тежко кацна горе на покрива.
Птолемей изруга тихо под носа си. Лъвът се намръщи.
— Какво има?
— Там, на пазара. Изпуснах пергамента. Записките ми за Другото място.
Въздъхнах. Усещах движението навсякъде наоколо, тракането на хищните нокти по камъка, лекото стържене на люспи по плочите на покрива. Чувах шепненето на латински. Представих си ги, налепени по всяка част на сградата, като гигантски мухи.
— Това не е хубаво — рекох, — но не е основната ни грижа.
— Не съм завършил разказа си — прошепна той. — В стаята ми не остана нищо друго, освен откъси.
— Птолемей, това няма значение.
— Напротив, има! Това щеше да промени нещата. Щеше да промени начина на работа на магьосниците. Щеше да сложи край на робството ви.
Лъвът го изгледа отгоре.
— Нека да бъдем честни — казах. — Робството ми — и животът ми — ще свършат след… о, приблизително след две минути.
Той се намръщи.
— Не е така, Бартимеус.
Стените отекнаха с приглушени звуци от ударите.
— Да, така е.
— Аз не мога да се измъкна, но ти можеш.
— С това крило? Сигурно се шегу… Аха… Разбирам. — Лъвът разтресе глава. — Няма начин.
— Технически аз съм ти господар, не го забравяй. Казвам, че можеш да си вървиш. Казвам, че ще си вървиш.
В отговор станах, изправих се в средата на малкия храм и изревах предизвикателно. Сградата се разтресе. За две секунди след това навън всичко затихна. После шумът отново се появи с пълна сила.
Щракнах злобно със зъби.
— След няколко минути — казах — те ще нахлуят, а когато го направят, ще се научат да се страхуват от силата на Бартимеус от Урук! А освен това, кой знае? Убих шест джина наведнъж преди малко.
— А колко още са навън?
— О, около двайсет.
— Добре. Това решава въпроса. — С треперещи ръце момчето се надигна до седнало положение. — Помогни ми да се облегна на онази стена. Хайде! Хайде! Да не искаш да умра легнал?
Лъвът направи каквото се искаше от него, после се изправи. Заех позиция с лице към вратата, която в центъра си грееше в червено от силна топлина и започваше леко да се издува.
— Не ме моли повече — казах. — Не мърдам оттук.
— О, аз няма да моля, Бартимеус.
Нещо в тона му ме накара да се обърна. Видях Птолемей извърнат на една страна и ухилен към мен. Едната му ръка бе вдигната.
Протегнах се към него.
— Недей…
Той щракна с пръсти и изрече думите за Освобождаване. Точно в този момент вратата експлодира сред дъжд от разтопен метал и три високи фигури скочиха в стаята. Птолемей ми помаха леко, после главата му бавно се облегна на стената. Аз се извъртях към врага и вдигнах лапа, за да ги унищожа, но същността ми се бе разсеяла като дим. Въпреки най-настойчивите ми усилия, не можах да направя нищо, за да я удържа. Светлината около мен изчезна, съзнанието ми отлетя. Другото място ме дърпаше. Ядно, въпреки волята си, приех последния подарък на Птолемей.
31
Първото усещане беше за ужасно ограничение. С внезапното събуждане, всичките й безкрайни измерения изведнъж се сведоха до една-единствена точка. Бе отново притисната в границите на тялото си, затворена в тъпата му тежест. За миг започна да се задушава и изпита отвратителното усещане, че е погребана жива. После си спомни как се диша. Лежеше в мрака и се вслушваше в ритъма на тялото си: движението на кръвта, свистенето на въздуха навътре и навън, мърдането и гъргоренето в стомаха и червата. Никога досега не беше осъзнавала колко е шумна, колко е тежка, колко плътно е натъпкана. Тялото й изглеждаше отвратително сложно и напълно невъзможно за управление. Мисълта да го раздвижи я смущаваше.
Постепенно объркването се превърна в неясно разпознаване на очертанията на крайниците й — свитите почти до кръста колене, леко преплетените един върху друг крака, притиснатите плътно към гърдите ръце. Видя това във въображението си и у нея се разля чувство на привързаност и благодарност към тялото й. Това я стопли: съзнанието й се прочисти. Усети твърдата повърхност, върху която лежеше; мекотата на възглавницата, която поддържаше главата й. Спомни си къде се намира и къде беше ходила.