През дебрите на Балкана

Лицето ме отблъскваше. То беше в пълно противоречие с впечатлението, което бях добил при първия поглед, но не можех да кажа какво не беше наред. Имаше израз на слабоумен, на бездушен.

Но всичко това не забелязах веднага, а едва по-късно, като спряхме пред просяка, за да му дадем подаяние. Огледах го подробно, защото от турчина бях разбрал кой е той.

Още докато бяхме далеч от него и го видяхме да седи, гостилничарят каза:

— Това е Бусра, сакатият, за когото ти говорих.

— Онзи, дето е бил при съседа ти, когато си помисли, че светецът е отишъл при него ли?

— Да, ефенди.

— Трябва ли да му дадем подаяние?

— Да. Той не може да работи, защото вече няма гръбначен мозък.

— Но тогава той въобще не би могъл да живее?

— Нищо не разбирам от тези работи. Така казват. Придвижва се с патерици и влачи краката си. Не може да ги движи. Освен това е слабоумен и може да казва само няколко думи. Всички му дават по нещо. Ако останеш тук няколко дни, често ще го виждаш.

— Има ли роднини?

— Не.

— Къде живее?

— Никъде. Яде там, където му дадат нещо, и спи, където го завари умората. Той е окаян човек, на когото на оня свят Аллах ще даде всичко, което му е отказал в този живот.

Сакатият седеше с гръб към нас. Като чу тропота от копитата на конете ни, с мъка се изправи с помощта на патериците си и се обърна към нас. Сега видях безизразното му, глупаво лице. Очите му сякаш не виждаха. Бяха безжизнени и празни. Мъжът беше може би на около четирийсет години, но беше трудно да се определи възрастта му.

Почувствах състрадание към нещастника, но нямах и представа каква изключителна и отрицателна по отношение на мен роля щеше да изиграе. Спряхме при него. Той протегна ръце към нас и беззвучно запелтечи една-единствена дума.

— Ийлик, ийлик, ийлик! (Благодеяние, благодеяние, благодеяние!)

Спътниците ми му дадоха милостиня, аз също му подадох монета от два пиастъра. Но почти се изплаших, защото, като му подавах монетата от седлото на коня, през тялото му мина тръпка, сякаш искаше да скочи, а от неподвижните му и безжизнени преди това очи към мен се насочи поглед, пълен с омраза и гняв, каквито не бях виждал в очите на нито един неприятел досега. В следващия момент обаче клепачите му се спуснаха и лицето му отново прие израза на тъпота.

— Шюкюр, шюкюр! (Благодаря, благодаря!) — пелтечеше той. Това беше толкова странно, почти невероятно, но го видях изключително ясно. Какво му бях направил? Защо изпитваше неоснователна враждебност към един напълно непознат човек? И наистина ли този човек беше слабоумен, щом от очите му можеше да блесне такава силна омраза? Изпитах неопределеното чувство, че вече съм виждал това лице някъде. Но къде? Не се ли лъжех? Не изглеждаше ли така, сякаш и той ме познава?

Продължихме пътя си, като аз яздех зад другите. Обърнах се съвсем неволно, за да го погледна още веднъж.

Но какво беше това? Той съвсем не седеше така безпомощно върху камъка. Седеше си съвсем нормално, дори, бих казал, изпъчен и заплашително-размахваше с дясната си ръка патерицата към нас. Към нас ли? Може би само към мен?