Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И този разкъсан и отчаян Аспарух усети, че скалата под нозете му се разпуква, и усети, че пороят се качва по нозете му. И като се откъсна от скалата, Аспарух протегна ръце и успя да се изкачи на коня на Големия конник, зад каменния гръб на Конника. И докато пороят ревеше и се качваше, Аспарух видя конника, проснат под копитата, и лъва на коня. Видя и конника — Кубрат, и лъва — жрец. И като разтвори уста в ням вик, стори му се, че успя да събере в едно лице чертите на конника и лъва, и чертите на Кубрат и на жреца.
Но пороят го заля и повлече. И челюстите се сключиха.
И Аспарух се събуди.
5.
Накарах да ми прочетат всичко, което разказах за дните подир срещата в Светилището на Големия конник. Прочете го жена, а имаше хубав и дълбок глас. И като свърши, казах:
— Хубаво е.
После добавих и казах:
— Изстържете всичко написано върху пергаментите и се пригответе да пишете отново.
И чух как остриетата стържат върху пергамента. А мразех този звук и сякаш стържеха костите ми. И остриетата изстъргаха и превърнаха в черни стърготини — като шепа сажди — думите, с които разказвах за бездънната пукнатина в пещерата — горе при вечния лед, където Аспарух видя изсъхналите мумии на стотици жреци на Големия конник. И върху мумиите при входа падаше светлина, а мумиите назад се губеха в мрака, сякаш идеха от недрата на планината. И върху някои мъртви лица блестеше прозрачната маска на леда; и мумиите се сливаха с ледената стена на пещерата, сякаш бавно се срастваха с леда. А върху други лица капеше пещерна вода и те бяха покрити с бялата кора на варовика, сякаш бавно се превръщаха в бели изваяния от камък и в стълбове, които подпираха свода на пещерата.
И там, върху изстърганото, пишеше и вече не пише за каменната дъга, прилична на отломка от гигантско колело, издълбано в скалите и леда. И долният край на дъгата се губеше в мъглата, а горният край сечеше нощното небе. И няма да чуете, а то ще рече — няма вече да видите лицата на жреците, които следяха от тази дъга пътя на звездите и половин век не бяха обърнали назад лица към земята.
И няма да научите за пазача на свещените реликви на болгарите, който се вдигна като оживяла мумия от дупката в скалата и говореше с Акага — сякаш тя стоеше пред него.
Да, писците изстъргаха пергаментите и така е по-добре, защото има поговорка, която казва: „Ако истината прилича на лъжа, по-добре не говори.“
И така — в дните след срещата в Светилището на Големия конник, жрецът показа на Аспарух третото съкровище на конниците. Първото беше златото, което пазеше спомена за мъртвите, второто беше медта, която отброяваше душите на живите, третото съкровище беше от камък.
И Аспарух с жреца се изкачиха високо горе, сред вечните ледове — а пътят беше два дни все нагоре — и стигнаха в огромна пещера, пълна с ослепително сияние, защото светлината влизаше през процепи, закрити от пластове прозрачен лед. И там — върху каменни стълбове, пречупени обелиски, плочи, олтари или върху прости камъни, там бяха издълбани с руни спомените на безбройни поколения конници. Спомени и за строежи, и за надгробни ридания, и за велики мъже. Имаше и гранични знаци на изчезнали империи, и списъци на оръжие, превърнато в ръжда, и списъци на мъртъвци, превърнати в прах. А жрецът прочете на Аспарух първите два надписа, защото руните бяха много стари и малцина можеха да ги четат. Това бяха първите вести за срещата на хората орачи с хората конници.
Най-напред пишеха орачите, които са живели при изгрева на слънцето. Те казваха: „При северното море живеят богатири с човешки тела и с конски нозе, покрити с дълга козина. Това са хората коне. Те с бичове шибат сами себе си по нозете и се носят по степта с бързината на вятъра. И викат — га-га-га — като дивите гъски в есенното небе…“
А после жрецът прочете сказанието на хората, които живеят на другия край на земята, при залеза на слънцето. И те пишеха: „Тогава богинята на облаците Нефела роди от титана Иксион дете чудо, чудато създание: не човек, не кон, не дърво; не титан, не бог, не звяр; а и това, и другото, и третото. То беше и кон, и човек, и дърво. Бе отломък и от бог, и от титан, и от звяр. То беше и смъртно, беше и безсмъртно. Нарекоха това чудище Кентавър.“