Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А Кубрат плъзна длани нагоре и покри лицето си. И остана така, закрил уста, очи и уши — ням, сляп и глух. И като стоя така — малко ли, много ли, не можеше да се каже, защото времето другояче течеше в Светилището, Кубрат глухо изрече изпод дланите си:
— Баяне, хвърли шепата монети в огъня.
И Баян метна монетите във вечния огън — надалеч, над съкровището, във високите пламъци под нозете на Големия конник. И докато летяха, монетите бяха черни, а когато паднаха в огъня, светнаха за миг като искри. И изчезнаха.
Кубрат не гледаше, но сякаш виждаше всичко в мрака под дланите си. И каза:
— Баяне, ти ще хвърлиш болгарските конници срещу хазарите — и те ще блеснат като огнени искри. Ти ще подпалиш степта, но искрите ще угаснат. И този мех с човешки души ще остане празен в ръцете ти. Жрецо, ромеите ще ти разменят тези медни монети срещу злато. Но помни — пленената славянка ще роди славянско дете. И твоето злато ще остане безплодно и мъртво като съкровището, тъпкано от краката ти. И мехът в ръцете ти ще бъде празен. Не се обръщам към тебе, сине Котраг, защото ти си Баян. А ти, сине Аспарух, ти си аз. Доведете пратениците.
И отново пред съкровището застанаха тюркутът, ромеецът и славянинът. И отново медният тюркут и сребърният ромеец станаха златни, а славянинът не се промени. Но и тримата гледаха със същите втренчени погледи съкровището, сякаш искаха да се уверят, че първия път не са сънували и че то наистина съществува.
А Кубрат смъкна длани от лицето си. И чертите му бяха изгладени и спокойни, сякаш ги беше изваял с невидими докосвания на пръстите. Кубрат каза:
— Пратенико на хазарите, кажи на своя каган, че си видял златни дарове на конни народи, които са изчезнали, та дори имената им са забравени. Кажи му още, че те са загинали, защото — помни, че който вади меч, от меч умира.
Тримата мълчаливи жреци изведоха Истеми, син на Песах.
Кубрат каза:
— Ромеецо, кажи на своя император, че си видял толкова злато, колкото никога не е имало в ромейската хазна. Кажи му още, че болгарската конница не се купува със злато.
Жреците изведоха Алексис Скира. Пред огнения пръстен на съкровището остана само славянинът. Кубрат каза:
— Славянино, кажи на своя народ, че може спокойно да оре земята си. Болгарската конница няма да мине Дунава.
Единствен славянинът отвори уста да заговори на хана. И той му каза:
— Велики хане, ние искаме да орем земята си, но ромеите са хищни и алчни съседи. И ние искаме мир, но те искат война.
Кубрат замълча, после изрече:
— Кажи на своите братя каквото аз ще кажа на своите синове. Някога го е изрекъл един мъдрец: „Аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.“
Изведоха и княз Слав. В пещерата останаха Кубрат, жрецът и тримата Кубратови синове. И жрецът отиде, та застана изправен до Кубрат.
Много думи бяха казани, но всъщност ответ не се даде. И макар ханът и жрецът да стояха един до друг, все едно, че бяха в двата края на пещерата. А навярно имаше ответ. Сигурно имаше ответ. Ханът и жрецът не можеха да не го знаят. С техните уста говореха поколения мъдри люде, които бяха търсили изход из обърканите развалини на човешкото битие. И тримата братя с мъчително нетърпение се взираха в лицата на хана и на жреца и чакаха да проговорят.
Но Кубрат и жрецът мълчаха. И не казаха повече нито дума.
4.
И докато беше в Светилището, Аспарух само гледаше и слушаше, ала не избираше между думите на баща си и думите на жреца. Той — Аспарух, беше дошъл да срещне баща си и го видя — само че среща ли беше това? И дори — баща му ли беше това? Аспарух не остана насаме с баща си нито за миг, не се докосна до него, не размени една дума. Много се струпа на Аспарух, за да намери сили да търси правдата в думите на баща си и на жреца; и дори нямаше сили да се замисли, че тези думи решават съдбата на племето му, и неговата — Аспаруховата съдба. И всичко се струваше на Аспарух като насън, и му се струваше, че сънува.
Но истинският сън бягаше от него. А го затвориха в каменна килия, издълбана в стената — и тя приличаше на каменна гробница. Ала навярно до мъртвите в саркофазите идват гласовете от света над главите им, а в килията в сърцето на скалата беше толкова тихо, че цяла нощ Аспарух ходеше из килията — три крачки напред, три назад, за да чува стъпките си. И когато се измори и спря, чу тишината. И чу през каменната бездна да пълзи някакъв звук — и му се стори, че чува мисълта на планината. А мислеше планината толкова бавно и търпеливо, че цялата първа нощ повтаряше един-единствен звук, едно дълго и безкрайно „Ааа“.