Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Но тук трябва да се каже, че утигурите и кутригурите скоро забравиха родната кръв, та почнаха да се бият помежду си и поред да се съюзяват с ромеите. И техните вождове поискаха да се обличат не в кожа, а в коприна; и ромеите им даваха ежегодна дан хиляди стъпки копринени тъкани. Така конниците продадоха кръвта си и кръвта на своите синове срещу изпражненията на копринената буба.
Но като се биеха, те си оставаха братя и говореха на един език, макар да имаха разни вождове. И най-важното — в мир си вземаха, а във война грабеха жени от другото племе. Така утигурските шатри бяха пълни с кутригурски жени и кутригурските шатри с утигурки. И като се замисли човек, вижда, че тези жени събраха племената. Защото когато се връщаха от бран, мъжете носеха главите или косите на убитите врагове и се хвалеха — а се случваше да донесат главите на брата или на родственика на жена си. Тогава свършваха белите дни за конника. И се случваше жените да замерят победилите вождове с умрели котки и да мажат шатрите им с нечистотии. А вождовете мълчаха и отвръщаха глава на другата страна, защото, ако вдигнеха ръка срещу жена, щяха след миг да умрат, набучени като таралежи със стрели, и труповете им щяха да ги ръфат кучетата. Тъй воините на двете племена тръгваха на поход едни срещу други като конекрадци — тихо и посред нощ. И дори да победяха, връщаха се като победени. И Акага, макар да беше оногурка, подстрекаваше жените от двете племена да кълнат войната между братята.
И дойде денят, в който двамата вождове — утигурът Ругиля, син на Спаргезун, и кутригурът Химналон, син на Тарвел, застанаха един срещу друг, съблечени до пояса, със саби в ръка. И почнаха да секат главите си — отгоре, по коравото теме. А не се биеха, ами се сечаха за памет, в знак за братство, за да им напомнят белезите от последния бой за сключения вечен мир между двете племена. И ако вдигнат глас един срещу друг, едновременно да вдигнат ръка и да пипнат ръбовете на раните си. Посякоха се добре и кожата от главите им падна на дрипи върху очите, а кръвта потече до свещените бойни пояси, както беше уговорено. И жреците зашиха кожите на главите им накриво, да останат белези и ръбове като гребени на петли, та по-добре да си спомнят кога утигур и кутригур са заставали за последен път един срещу друг.
И Аспарух видя, че пергаментовата кожа върху черепа на стария пазач на свещените знаци носи белези от удари на сабя. И си помисли, че това може да са спомените от клетвата на двете племена. Защото често престарели старейшини от знатни родове изчезваха, като оставяха синове и стада, а се говореше, че отиват да умрат като жреци в планините, по-близо до Тангра.
И преди да тръгнат надолу към долините, където бушуваше лятото, жрецът и Аспарух застанаха на ръба на пропастта, в която се извиваше каменната дъга на счупеното колело. А както казах, с него жреците мереха пътя на звездите. И ледените върхове светеха в нощта, и в пропастта се кълбеше мъгла.
Жрецът каза:
— Синко, доведох те в светилището на конниците, за да усетиш дъха на Времето. Затова ти говоря пред тази дъга, която измерва хода на Времето. Искам да усетиш колко нищожни и дребни сме пред непобедимото Време и колко човешки съдби и надежди са погълнати от морето на Времето. Ти видя даровете на мъртвите народи, видя техните надписи, видя мъртвите жреци. Исках да разбереш, че ние трябва да се подчиним на Времето, което създава всичко, дава му да узрее и го убива. Затова — слушай Времето и не се бунтувай срещу него, защото е безполезно. Всяко нещо на времето си, всяко нещо с времето си и всяко нещо до времени. Слушай Времето и се подчинявай.
И жрецът още каза:
— Ние сме жреци на Тангра, но на дело сме жреци на Времето. И Времето може да се мери с число, а числото е сянка и отражение на нещата. Но Времето е също така самото съществуване, неуловимото естествено течение на живота — и на хората, и на вещите — и на всичко в света. Ние, жреците на Тангра, познаваме законите на Времето — число, което се определя от въртенето на небесните тела. И това познание дава на болгарите сила, която плаши враговете ни. И много пъти болгарите са печелили битки в деня, в който слънцето се затъмнява — както е било предсказано от жреците. Това е голямо познание. И все пак — то е нисше познание. По-важно е да помниш другото.
И като помълча, жрецът каза: