Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А конят дишаше и тръпнеше. И дъхът вдигаше ребрата му на скелет, но ако не знаеше, че това е Алтъй, Аспарух не би го познал. Конят призрак на Ак Йола би изглеждал до Алтъй охранен като нерез. Нищо не беше останало от Алтъй — нито лебедовата извивка на шията, нито гладкият гръб, нито дори цветът му. Сега Алтъй беше кално — сив, а струпеи разяждаха кожата му.
И Аспарух спря изправен до проснатия кон и дори върхът на ботуша му притисна в калта на пътеката кичур от побелялата грива. А после Аспарух коленичи, пълен с разкаяние и мъка, та тихо каза:
— Алтъй, Алтъй.
И конят отвори гурелясали мътни очи и погледна Аспарух. Погледът му идеше някъде отдалеч, сякаш конят сънуваше и мислеше, че гласът му се прочува. А после в замъглените зеници светна искра и конят трепна с нозе, с тяло, с глава и като че ли се опита да стане. И аланите наоколо тихо и с удивление възкликнаха.
Аспарух се изправи и каза:
— Дайте ми мех с вода или мляко.
И всички алани погледнаха един висок побелял човек, като очакваха думите му.
А този човек беше от ония, за който се казва в аланските песни: „Ще ви пратим на помощ цяла войска или един човек, който струва цяла войска.“ И макар болгарите и аланите от незапомнени времена да живееха в мир, истинските планински алани не слизаха в степта, а прекарваха живота си в планината. Не презираха конниците в степта, но планината им даваше усамотение и волност. Защото мирът между двете племена идваше от ума, а не от сърцето. Аланите пастири не можеха да не свалят през суровата зима своите овчи стада в подножието на планината и в степта — и така съдбата им беше в ръцете на болгарите. Болгарите пък не можеха да минат планината към Каспия и целия Изток, освен през прохода, наречен Алански врата. И тъй двата народа живееха в мир. Но беше чудно как алански вожд като този беше слязъл от върховете на планината.
И човекът каза:
— Слязох от върха на планината да видя мъжа, заради когото кон като този е готов да умре. Връщам се доволен — човек като тебе заслужава кон като този.
А това беше голямо нещо — планинец да каже такива слова за конник.
Тогава аланите протегнаха на Аспарух десет меха. Докато Аспарух положи главата на Алтъй на коленете си и докато даде на коня да пие, аланите му разказаха историята на Алтъй и на Севар.
Откак влязъл в аланското село, Алтъй не взел нито стрък трева, нито зърно овес в устата си. В началото аланите се трупали да видят най-хубавия кон в планината, после се трупали да видят най-верния кон в планината, който умирал от любов към господаря си. Тогава дошъл Севар и се опитал да откупи коня, а после да го отвлече, но аланите убили двамината му другари и Севар изчезнал в някаква пропаст. И като не се намерил човек да накара коня Алтъй да кусне поне едно зърно, аланите решили да върнат коня на Аспарух. Но Алтъй паднал от изтощение.
До вечерта Алтъй се изправи и на другия ден стигна до каменната колиба, в която умираше Севар. И като видя, че Аспарух се отделя от него, за да влезе в колибата — трябва да кажа, че Аспарух спа цяла нощ притиснат до Алтъй, като видя, че губи Аспарух от очите си, Алтъй жаловито изцвили.
И Севар чу в треската и унеса си гласа на Алтъй. И се върна от оня свят.
Тъй оживяха Алтъй и Севар — и двамата болни от любов.
7.
Три лодки тръгнаха надолу към Фанагория по реката Куфис, която е Кубан. В първата седеше княз Слав, във втората Алексис Скира, а в третата Аспарух. А между лодките имаше по три дни път, защото княз Слав бързаше да се върне вкъщи, Алексис Скира се забави, защото се опитваше да се срещне с хан Кубрат или жреца, или най-сетне с тюркута Истеми, и Аспарух изостана, защото водеше болния Севар.
И княз Слав се върна пръв във Фанагория и разказа на Терес за храма на Големия конник. А Терес не питаше за съкровищата, но измъчи княза да му разправя за изображението на Конника. И се разбра, че князът не си спомня добре какъв беше Конника — не помнеше кой крак на коня е вдигнат и дали главата на ездача е покрита, или гола. Помнеше, че Конника държи чаша, помнеше, че има лъв, но друго не помнеше. А Терес го питаше дали е имало дърво и змия, дали нозете на Конника са в стремена, или висят свободно надолу. И Терес донесе отнякъде сребърна съдина, на която имаше изобразен конник — наистина като Големия конник, но в ръката си вместо чаша конникът държеше косата на пленник, когото влачеше след коня си. И князът толкова се обърка, че накрая взе да се пита дали наистина е видял Конника. А Терес само повтаряше и казваше:
— Това е нашият, Троянският конник. И какво прави в тия пещери? Дали пък наистина от Кавказ не са се разселили всички народи след потопа, както пише в Свещената книга на евреите?