Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И на следващия ден Аспарух не видя баща си, а чакаше нощта, макар да се страхуваше да остане сам. И през втората нощ на Аспарух се стори, че планината шепне: „Сссс…“ И тогава се намери и се видя вън от пещерата под звездното небе. А не помнеше как се е измъкнал от каменната килия. Защото му се стори, че планината го вика — всяка нощ с един звук от името му — и ако останеше години наред, щеше да чуе какво иска да му каже. Но нима той нямаше да стои години наред в Светилището като жрец на Конника?
А над нощните върхове светеше сияние и Аспарух си спомни приказката за чудната долина сред планините, където царуваха вечната светлина и вечното добро. И нощите бяха студени, та дъхът му секваше от студ. Аспарух чу пръхтенето на коне и ги намери под навеса. И като свали сено от яслите им, накара един кон да легне и се сви до него. И Аспарух започна неудържимо да трепери, за да се стопли. И заспа.
Видя се, че отново стои в Светилището на Конника, и усети, че скалата под краката му трепери, сякаш реве подземен порой. И сънуваше — но ясно, като наяве, и усещаше — че под краката му се надига тътен и се издига по нозете му до гърдите му. И скалата, и огънят, и самият той — Аспарух, всичко тръпнеше от този непрестанен подземен тътен и като че ли всеки миг пороят щеше да пръсне скалата и да залее и помете всичко. И в тези броени мигове, които оставаха до разтварянето на земята и победния рев на пороя, Аспарух трябваше да избере нещо и да отговори на някаква загадка.
И Аспарух изведнъж разбра, че надвисналата скала с Конника е разтворената каменна челюст на огромна паст, в острите пещерни стълбове, които растяха от пода, и острите висулки, които слизаха от скалата, това бяха бели зъби на челюсти. И зъбите се сплитаха, преди да се сключат. И срещу Аспарух се стрелкаше огненият език на тази каменна паст. Той трябваше да отговори, преди челюстите да се сключат.
Аспарух стоеше между тези каменни челюсти с вдигната нагоре глава и срещаше погледа на Големия конник. А тъмните орбити на Конника зееха тъкмо над главата на Аспарух и сянката на Конника висеше и се надвесваше над Аспарух. И Аспарух събираше всичките свои сили и трепереше от напрежение като скалата от подземния порой. И Аспарух изпращеше своята мисъл като остър лъч срещу Конника, сякаш искаше да го освети и да проникне в зениците му, макар върху Конника да играеше светлината на вечния огън.
И Аспарух знаеше, че Конникът е самият бог Тангра. Стори му се, че говори с Конника, ала без глас, сякаш говори със себе си: „Ти си Тангра. И в Тангра се събира всичко, и всичко живо е в Тангра. Към каквото и да вдигне копие, Тангра го вдига срещу самия себе си. Защото извън него няма нищо. И като пронизва лъва, Тангра убива част от себе си, убива своя двойник, в който се е въплътил. Коя част от себе си убива Тангра?“
И тогава, в съня на Аспарух, сред огнения пръстен около съкровището бавно се въплътиха сенките на Кубрат и на жреца. Но челата им като че ли се сливаха в един общ облак, а лицата им бяха две. Те като че ли бяха въплъщение на едно и също същество. И на Аспарух се стори, че в облака се очертават и нозе на човек, и копита на кон. И това бяха копита на много коне, като че ли това човеконого и конекопитно същество беше събрало в себе си цяло племе на конници. А лицата на Кубрат и на жреца бяха обърнати към Аспарух и той отново чу думите им, които прозвучаха в Светилището.
И Аспарух отново вдигна глава към лицето на Конника. Но сега то беше съвсем човешко лице — и това беше или лицето на Кубрат, или лицето на жреца. Аспарух се взираше и не можеше да разбере кой седи в седлото — баща му или жрецът. И му се стори, че това е лицето на жреца. Но чу думите му, които оня беше казал — сега ги каза отново: „Какво искаш да бъдеш — сърна или лъв? Сърната оцелява, защото ражда повече плът, отколкото лъвът може да изяде. Лъвът оцелява, защото има зъби и нокти.“ И Аспарух сведе поглед към лъва и видя, че и лъвът има човешко лице. А лицето на лъва приличаше на лицето на жреца. Тогава — нима Кубрат беше в седлото с копието в ръка? Къде оставаше тогава проклятието на Конника?
И двойната сянка на Кубрат и жреца се плъзна през пламъците към Аспарух и се сля с него. Той усети, че мълния го разсича на две. И го раздели на две половини някаква черта, която светеше. И го болеше, сякаш вода се мъчеше да гаси пламък. И лявата половина, в която остана сърцето му — а той имаше само едно сърце, защото усещаше болката му, едната половина беше Кубрат. И този Кубрат — Аспарух копнееше и плачеше да живее вечно и молеше за живот на племето си. Ала като диреше с поглед брод през смъртта, виждаше само пустота. А другата половина, дясната — а в десницата студенееше меч — този жрец — Аспарух, признаваше, че всичко родено от утроба е смъртно и никой не може да избяга от тази горчива и жестока правда. И тази половина се бореше с отчаянието и примирението. А Кубрат и жрецът се бореха да завладеят цялата душа на Аспарух.