Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Ромеецът каза:
— Не съм молил да ми показвате храма си.
И славянинът каза:
— Аз съм гост. Откога убивате гостите?
А тримата братя болгари мълчаха, защото пред тях стоеше баща им и те можеха да проговорят само ако той им повели.
Кубрат отговори на жреца:
— Тези трима пратеници са свидетели. А свидетелите трябва да живеят, за да разказват. Пратеници на хазарите, ромеите и славяните — видяхте ли?
Тримата пратеници сведоха глави в знак на съгласие. Кубрат вдигна ръка и от мрака — който беше отстъпил няколко крачки от пламъците, но дебнеше отвсякъде — излязоха трима жреци, та отведоха тримата пратеници. А когато в нозете на Големия конник останаха хан Кубрат, жрецът и тримата братя, жрецът отново проговори и попита:
— А твоите синове?
Кубрат каза:
— Двамината мои синове ще излязат оттук ханове, а третият ми син ще излезе жрец.
Жрецът каза:
— Ти си още жив, хане, а искаш болгарите да имат още двамина ханове.
Кубрат каза:
— Жив ли съм още? Болгарите са на кръстопът и не искам, ако Тангра ме повика, синовете ми да губят време и сили да ходят по светилищата, за да осветят ханството си. Баяне, ти ще поведеш оногурите и утигурите. Котраг, ти ще водиш кутригурите. Велик хан ще бъдеш ти, Баян, канартикин — ти, Котраг.
А в един глас двамината братя казаха:
— Татко и господарю, искаме да вървим след тебе.
Кубрат каза:
— Мълчете. Казах — ако Тангра ме повика. И друг път приживе ханове са посочвали и освещавали свои наследници. Жрецо, разкажи на бъдещите ханове и на бъдещия жрец за веруюто и проклятието на Конника, както на мене ми го разказа твоят предшественик и както други жреци са разказали на бащите ни.
И жрецът прекрачи през пръстена ниски пламъци, които ограждаха съкровището, та нагази в златното езеро на монетите. А те хрущяха под краката му като черупки на миди край морски бряг. И жрецът застана пред втория огън в нозете на каменния образ и протегна ръце нагоре. Ако беше висок колкото конника, жрецът би могъл да докосне рамото на изваянието, защото скалата се надвесваше над съкровището като похлупак на огромна разтворена раковина. Жрецът изрече:
— Конници, слушате и запомняйте. Когато бог създал човека, той го оставил да човърка земята и с пот да добива всекидневната си храна. А човекът горко заплакал и завидял на птиците, които имат крила. Тогава бог дал на човека коня. Така малцина от хората, благословени от бога, станали конници. И те прелитали от единия до другия край на земята — и убивали, и палили, и яли хляб, който не са жънали, и спали в градове, които не са градили. Оттогава — никой не знае откога — вождовете на конните народи донасят късове от своята плячка тук, в нозете на Големия конник. От векове.
И хан Кубрат бавно и предпазливо също прекрачи през огнения пръстен. И докато жрецът говореше, ханът с усилие се наведе, та изрови из съкровището зарината златна купа. А купата беше обкован в злато череп. И от него паднаха като разтопени капки няколко златни монети. Ханът избърса с ръка златния череп, та златното огледало светна и заля лицето на хана с жълта багра. И ханът извика:
— Дар от Атила, вожд на хуните!
И когато жрецът замълча, ханът бавно се наведе още много пъти, та изтръгваше от златното блато полупотънали дарове на незнайни народи. Извади кръст, чаша, меч. И викаше, сякаш заклинаше, имената на мъртвите конни народи, хвърлили някога тези дарове в нозете на Големия конник. А сякаш някакъв призрак се ровеше в съкровището, за да намери спомен, оставен от самия него преди векове. Кубрат викаше:
— Дар от кушани. От уари. Ефталити. Сали. Абдели. Сармати. Бургунди. Акацири. Маскути. Хуни.
И Кубрат хвърли меча в краката на жреца, но звън не се чу, защото го удави шуртенето на вечния огън. И Кубрат извика:
— Жрецо, кажи на младите ханове къде са конните народи, оставили тези дарове? Кажи кой помни имената им? Къде е царството на Атила? Не говори за богове, а за хора!
И на Аспарух се стори, че чува да тътне отдалеч, като идваща буря, старият глас на баща му, от който се криеха трудните жени — от страх децата им да не видят преди време белия свят. И като че ли призракът на Кубрат се наливаше с жълтата кръв на съкровището.
А жрецът заговори все така бавно и спокойно — и неговите размерени слова бяха осъждане, та дори подигравка наред с вълнението на стария хан. И жрецът каза:
— Когато бог видял, че конниците заливат земята, той ги прокълнал — да бъдат като слънце, ала и като слънце да залязват. Той запалил в сърцата на конниците неутолима жажда към далечината, към непознатото, към края на обетованата земя. Зовът на далечината — това е веруюто и проклятието на конника. Затова конните народи имат една съдба — да яздят напред, докато се стопят в далечината, където ги чака брегът на последното море — океан.