Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Има ли вода, Бинабик? Къде ти е мехът?
— По-добре — извика тролът, приклекнал над брат Лангриан — да се разходиш до потока недалеч оттук, ей натам. — Той посочи, после се наведе, взе меха и го подхвърли на Саймън. — Ще съм ти много признателен, ако го напълниш.
Саймън вдигна меха и видя наблизо да лежат двата му вързопа. Взе увития в платно ръкопис и го понесе със себе си към потока.
Той течеше бавно и лениво; въртопчетата му носеха клонки и листа и Саймън трябваше да разчисти малко, преди да се наведе и да наплиска лицето си. Усърдно почна да се търка — чувстваше се така, сякаш пушекът и кръвта от развалините на унищожения манастир са проникнали във всяка пора и бръчица на лицето му. После пийна няколко глътки и напълни меха.
Седна на брега и мислите му се върнаха към съня, който все още витаеше като влажна мъгла в съзнанието му. Както несвързаните думи на брат Докайс вечерта, така и сънят беше събудил спомена за ужасни сенки в сърцето на Саймън, ала светлината на деня ги гонеше като неспокойни духове. Спомняше си единствено огромното черно колело, което го бе вдигнало от мястото му. Всичко останало бе изчезнало и в съзнанието му бяха останали само черни празни петна, врати на страха, които не можеше да отвори.
И въпреки това той знаеше, че е въвлечен в нещо много по-голямо от просто конфликт между двама принцове — по-голямо дори и от смъртта на добрия старец Моргенес или от убийството на няколко свети хора. Това бяха просто водовъртежи в един по-голям и по-дълбок поток — или по-скоро малки неща, смачкани от безмилостното въртене на могъщото колело. Умът му не можеше да схване какво би могло да означава всичко това и колкото повече мислеше, толкова по-неясни ставаха представите му. Той разбираше само, че е попаднал под широката сянка на колелото и че ако иска да оцелее, трябва да се приспособи към неговото страшно въртене.
Беше се проснал на брега. Тънкото жужене на кръжащите над потока насекоми изпълваше въздуха. Извади „Животът на Престър Джон“ и започна да прелиства страниците. Не беше чел от книгата доста време, защото пътуваха дълго и заспиваха рано, веднага след като направеха лагера. Сега раздели някои от страниците, които бяха залепнали, като прочиташе тук-там по някое изречение, без да се задълбочава в смисъла, потънал в приятния спомен за своя приятел. Загледан в ръкописа, си спомни изящните ръце на стареца, изпъстрени със сини жилки, чевръсти и ловки като птички, които си строят гнездо.
Един пасаж привлече вниманието му. Беше на една страница след груба, начертана на ръка карта, която докторът беше обозначил в долната й част: „Бойното поле при Нарулах“. Самата схема не бе интересна и кой знае защо, докторът беше пропуснал да обозначи с легенда армиите и фронтовете, нито пък беше включил някакви обяснителни бележки. Последвалият текст обаче го заинтригува. Той даваше отговор на мислите, които го измъчваха след ужасното откритие предния ден.
„Нито във войната, нито в насилствената смърт — беше написал Моргенес — има нещо благородно и възвишено, и все пак те са като пламъци, към които човечеството постоянно се стреми, с глупавото постоянство на нощна пеперуда. Този, който е бил на бойното поле и който не е в плен на популистки схващания, ще потвърди, че от тази гледна точка човечеството, изглежда, е създало Ад на земята, водено от пагубно нетърпение, вместо да изчака естественото развитие на нещата към добро, което — както утвърждават свещениците — Бог е предопределил за нас.
Все още бойното поле е това, което определя нещата, които Бог е пропуснал — случайно или не — как може да знае човек? — да определи и уреди. Следователно то често се явява съдия с Божията воля, а негов законодател е насилствената смърт“.
Саймън се усмихна и пийна малко вода. Много добре помнеше навика на Моргенес да сравнява едни неща с други, например хората — с буболечки, или смъртта — със сбръчкан стар архивар. Саймън обикновено не схващаше връзката, ала понякога, докато следваше лъкатушещата мисъл на стареца, смисълът се изясняваше съвсем неочаквано, сякаш някой внезапно дръпваше завеса, закриваща прозорец, и ярката слънчева светлина нахлуваше в стаята.