Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Дойдохме на север преди четири години, милорд — каза му един азраелски лодкар с липсващи зъби в Ловенов залив, малко пристанище, което обслужваше мините на четирийсетина мили от Огледален пролив. — От момче работех на баржи по Саламурената, докато лордът на флотата не ме мобилизира за трите ми години под кралския флаг. Половината флота вече я няма, продадоха я да изплатят военния дълг. Свалиха ме на кея с една риза на гърба, хванах се на един товарен кораб като юнга, да си изработя превоза до Пределите. Слязох на брега без пукнат грош, а сега имам жена, син и една трета дял в собствената си баржа.
— Кралството не ти ли липсва? — попита Вейлин.
— Че то какво да ми липсва? Там човек се ражда със съдбата си, тук сам си я кове. А и въздухът. — Лодкарят отметна глава и вдиша дълбоко. — Тука въздухът е по-чист, по-сладък. В Кралството вечно кашлях.
Нериново се намираше на нос, надвиснал над извит като полумесец залив с плаж от бял пясък. Къщите бяха четирийсетина, здрави постройки с дебели каменни зидове, които да пазят от морския вятър. Пристигнаха късно следобед, точно когато поток деца се изля от една голяма сграда. Никъде не се виждаше мисия на Вярата или казарма.
Вейлин се отправи към голямата сграда, където един рус мъж с брада играеше със също толкова русо момченце на пет-шест годинки. Момчето вземаше камъни от една купчинка в краката си, хвърляше ги по русия мъж, а той ги отбиваше с пръчка. Въпреки крехката си възраст момчето хвърляше добре, ударите му бяха бързи и точни, но русият уцелваше всички камъни с безпогрешна прецизност, пръчката му сечеше въздуха неуморно и така, докато не зърна Вейлин — тогава застина на място и извика от болка, когато поредният камък го перна в гърдите.
— Пипнах те, тате! — изписка детето и заскача от вълнение. — Пипнах те! Пипнах те!
Вейлин слезе от коня си на известно разстояние и тръгна към мъжа, който захвърли пръчката и се затича да го прегърне.
— Братко — каза Вейлин.
— Братко — засмя се Норта. — Не е за вярване, но ето че наистина си тук.
Вейлин се дръпна назад, зърнал любопитния поглед на момчето и на други заселници, които бяха спрели да позяпат владетеля на кулата. Кръвната песен надигна радостно глас в присъствието на толкова много Надарени.
— Артис — викна Норта на детето. — Ела да поздравиш чичо си Вейлин.
Момчето го зяпа още няколко секунди, после се поклони несръчно.
— Чичо.
Вейлин отвърна на поклона му и усети как песента утихна за миг. „Момчето няма дарба.“
— Племеннико. Виждам, че умееш да хвърляш, точно като татко си.
— Трябва да го видиш как борави с прашката — каза Норта. Обърна се към Дарена да я посрещне с поклон. — Милейди. Както винаги сте добре дошла.
— Учителю — отвърна тя и се поклони на свой ред.
— Чухме слухове за Ордата — каза Норта. — Хората тук се тревожат.
— Не е Ордата — отвърна Дарена. — Просто гладуващи хора, които търсят убежище. Което владетелят на кулата им осигури.
— Останал си без битка, братко? — попита Норта с пакостлив блясък в очите. — Горчив хап, предполагам.
— Който преглътнах с радост.
Норта спря погледа си върху платнения вързоп, привързан към седлото на Вейлин. Очите му се присвиха, но той не каза нищо по въпроса.
— Хайде, елате. — Обърна се и им махна да го последват, като хвана Артис за ръка. — Села няма търпение да ви види.
Завариха Села да простира чаршафи на въже, прикрепено към стената на едноетажна къща. Наблизо момиченце на три-четири години седеше на гърба на гигантска котка, която обикаляше напред-назад, детето подскачаше на гърба ѝ и се заливаше от смях. Конете се размърдаха неспокойно, когато котката оголи острите си зъби. Дарена се смъкна от своя, а Вейлин нареди на Орвен да направи лагер в покрайнините на селото.
Села се приближи към него с широка усмивка и докосна ръцете му за добре дошъл. Носеше ръкавици. Беше точно толкова прекрасна, колкото я помнеше, макар и доста по-бременна оттогава, вятърът развяваше роклята ѝ около наедрелия корем. „Близнаци — каза му с ръце тя, усетила погледа му. — Момче и момиче. Момчето ще се казва Вейлин.“
— О, не му причинявай това — каза той и стисна ръката ѝ.
„Името ти е добро, благословия, а не проклятие.“ Протегна ръка на Дарена, която пристъпи да я стисне.
— Мина твърде дълго време.
Снежинка се приближи безшумно, пораснала до пълния си ръст след последната им среща в разрушения град. Притисна голямата си глава в хълбока на Вейлин и замърка със звук като от далечна гръмотевица, когато той зарови гальовно ръка в козината ѝ. Момиченцето на гърба ѝ гледаше Вейлин любопитно. Кръвната песен реагира моментално, внезапен порой от образи изпълни главата му — играчки и сладкиши, смях и сълзи… Той изсумтя и примигна смутено.