Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— За последно се видяхме преди… знам ли, повече от осем години — отговори той на въпроса ѝ. — В разрушения град. Радвам се, че са се установили тук.
— Имаше и такива, които съветваха баща ми да ги отпрати — каза Дарена. — Еорилите разказваха свободно за способностите им и това събуди страховете на хората от Кралството.
— Но той е послушал теб.
— Откровено казано, мисля, че и без мен щеше да им даде позволение да се заселят. Беше човек с голямо и щедро сърце.
Думите ѝ събудиха неканени спомени за Шерин. За щастие вече бяха близо до колибата — паянтова постройка, сглобена от плавей, с покрив от каменни плочи и кюнец вместо комин. Прозорци нямаше, но през полуотворената врата се лееше светлина на свещ. Широкоплещест мъж с елек и голи ръце седеше на пясъка отвън, вятърът рошеше къдравата му руса коса, мускулите му танцуваха, а сръчните му пръсти преплитаха снопове морска трева. На завет край колибата бяха натрупани готови кошници.
— Плетачо — поздрави го Вейлин. — Радвам се да те видя пак.
Широкото красиво лице се вдигна към него с лека усмивка. Сините очи се преместиха от Вейлин към Дарена, примигнаха и бързо се сведоха към плетивото в ръцете му.
— Добре — каза той.
Вратата изскърца и се отвори докрай. На прага стоеше кльощав мъж с дълга пепелявосива коса и враждебно изражение.
— Какво искаш? — обърна се той към Вейлин. Враждебността пролича и в гласа му: може би негодуваше, че са се натресли неканени, или пък още го държеше страхът, който Вейлин му беше внушил при последната им среща.
— Същото като преди, братко — каза Вейлин. — Отговори на трудни въпроси.
Харлик поклати глава и понечи да влезе обратно.
— Нямам отговори за теб. Просто ме остави на…
— Мисля, че твоят аспект не би се съгласил. — Харлик спря насред стъпка и Вейлин продължи: — Срещнах се с него наскоро. Стана дума за теб. Искаш ли да знаеш във връзка с какво?
Библиотекарят въздъхна през зъби и влезе в колибата, като остави вратата отворена. Вейлин се поклони на Дарена.
— Милейди, ще влезем ли?
Колибата на Харлик беше обзаведена простичко, с маса, стол и тясно легло. В единия ъгъл имаше желязна печка, отгоре ѝ къкреше чайник. На масата бяха струпани пергаменти, върху листата се валяха няколко пера, имаше и доста мастилници, повечето празни. Най-интересното нещо в колибата бяха свитъците, подредени покрай отсрещната стена на спретнати купчини от пода до тавана.
— Забравяш ли го? — попита Вейлин. — След като го запишеш?
Харлик тръгна към печката и издаде дрезгав звук, който може да беше и смях.
— Простете, милейди — каза Вейлин. — Пропуснах да ви представя. Това е брат Харлик от Седмия орден, бивш учен от Великата библиотека във Варинсхолд. Братко, това е лейди Дарена Ал Мирна, първа съветница на Северната кула.
Харлик се поклони леко на Дарена.
— Милейди. Моля ви да простите скромния ми дом. Имам гореща вода, искате ли да ви направя чай?
Дарена се поклони на свой ред с любезна усмивка.
— Някой друг път, сър.
— Както искате. — Харлик свали чайника от печката. — И без това е останал колкото за една чашка. — Взе няколко чаени листа от едно глинено гърне, сложи ги в малка порцеланова чаша и ги заля с вряща вода от чайника.
— Твоят аспект ми разказа една история — каза Вейлин. — За гора и мъртво момче.
Ръката на Харлик не трепна, докато разбъркваше чая. Все пак погледна притеснено към Дарена.
— Нямам тайни от тази дама — каза му Вейлин.
Харлик въздъхна и поклати глава.
— Ти си лъжец, милорд. Всички имаме тайни. Подозирам, че дамата има доста свои, а за теб съм сигурен.
„Различен е отпреди — реши Вейлин. — Отървал се е от страховете си. — Погледът му се зарея към свитъците покрай отсрещната стена. — Дали пък не е заради нещо, което е прочел?“
— Кажи ми — продължи Харлик, седна на единствения стол и засърба от чая си. — Аспектът предаде ли ти някакво съобщение за мен? Заповед да отговоря на въпросите ти?
— Не — отговори Вейлин. — Но ми каза, че мисията ти тук не е нито тайна, нито специална. Че си в немилост. Нещо повече, каза, че си жив като по чудо и че това тук — Вейлин обхвана с жест колибата — е твоето наказание. Че си изгнаник.
— Точно като теб. — В гласа на Харлик се бе промъкнала умора. Той остави чашата си настрани и се облегна назад. — Ако си дошъл да си отмъстиш, направи го и да се свършва. Може да съм сбъркал с действията си, но се водех от честни и себеотрицателни намерения.