Републиката на крадците [bg]

— Щяхме да закъснеем малко за тази среща, ако ни бяха хвърлили в някоя яма — каза Локи.

— Пфу, с това обиждаш всички ни. Като че нямаше да можете да се отскубнете с хитрост от тези имбецили преди обед. В крайна сметка приятелят ви Джостен все още притежава лиценз за силен алкохол. Ясно е, че двамата не сте забравили как да не падате по гръб.

— Много мило — съгласи се Локи.

— А и контраударът ви… Чудно ми е как така толкова хора все още искат да вярват, че живеят при едни извънредно добри закони.

— Не са били привилегировани като нас. Както и да е. За тази работа не трябваше да изпращаш онзи добродушен дебеланко — каза Локи. — По-добре беше да дадеш заповедта в ръцете на някой кльощав мъж, какъвто е твоят Вордрата.

— Истинско бижу, нали? Само какъв ухилен скапаняк! Допускам, че сигурно не е прекарал повече от минута с вас, но ви се е приискало да лазите през натрошени стъкла, за да го сритате в скъпоценните части.

„Кажи къде са стъклата!“ — промърмори Джийн.

— Може да стане, след като поработи здраво месец и половина — каза Сабета, отметна косата си и срещна погледа на Джийн. — Джийн, мога ли да те помоля… да ни оставиш с Локи насаме за няколко минути? Накарах Вордрата да сложи стол отвън, точно до вратата.

— Не съм сигурен, че ще е удобно.

— Тогава не сядай на стола.

В отговор Джийн си прочисти гърлото.

— Позволявате ли ми да изтъкна, че последният истински шанс, който имахте, за да проявите предпазливост, беше, когато слязохте от файтона? Можех да скрия двайсет въоръжени мъже в съседната стая. Ако го бях направила, дали щях да искам да останем насаме?

— Е — въздъхна Джийн, — мога да се правя на любезен с най-добрите от тях.

И след миг той изчезна. Вратата щракна зад гърба му, а Локи и Сабета останаха сами, с четири стъпки тъмнеещ под помежду им.

— Обидих ли го? — попита Сабета.

— Не.

— За малко сякаш се зарадва, че ме вижда, а после се вкисна.

— Джийн си имаше… Джийн се запозна с едно момиче и го изгуби по възможно най-лошия начин. Затова не си мисли, че… Просто не може да се очаква, че ще е напълно спокоен, що се отнася до нещата между мен и теб.

— И какви неща имаш предвид?

— Моля те, не прави това.

— Кое?

— Не ме карай да изричам на глас какви неприятности имам, сякаш нямаш представа за тях.

— Онова, с което ме бъркаш, се нарича огледало, Локи. Аз не отразявам твоите чувства толкова добре, колкото май си въобразяваш, така че може и да ги изречеш, ще е от полза за всички.

— Пет години, Сабета. Пет години!

— Мога да броя. И какво от това? Не се хвърлям в прегръдките ти? Не късам дрехите ти, за да те съблека под една от тия маси? Може и да си забелязал, че прекарах тези пет години, без да допълзя до Камор, за да те потърся. А и не съм забелязала ти също да тичаш по петите ми!

— Имах… Имах намерението…

— „Имал“ си… Това е монета без стойност, Локи. Миналото не е нещо, което подлежи на преговори. Може и да не дойдох да те потърся, но и ти със сигурност не хукна подире ми.