Републиката на крадците [bg]

7.

Пътуването с файтон през мокрите завеси на вечерната мъгла не помогна на нервите на Локи, но той си помисли, че с минаването на времето се чувства достатъчно добре, за да се справя с прости изречения и да се движи. Вел Веспала — Вечерната тераса — беше един от по-модните квартали на Картейн; по площадите имаше кръчми, игрални къщи, кафенета и публични домове. В мъглата всички тези места представляваха размазани кехлибарени и аквамаринени светлини. Файтонът на Локи и Джийн спря през „Знакът на Черен ирис“ — мястото, за което Никорос и приятелите му говореха като за „вражеската кръчма“.

— Добре — каза Локи. — Ето че ние…

— Няма да се изнизвам от файтона четвърт час! — каза Джийн. — Или излез през вратата с крака, или ще излезеш с глава през прозореца! Бързо решавай!

Локи се справи с първия вариант.

„Знакът на Черен ирис“ беше място с удобства, не толкова голямо, колкото странноприемницата на Джостен, но затова пък сякаш по-луксозно — с малко по-богата дървена ламперия и може би с по-лъскав мрамор на външната облицовка. Несъмнено съперничеството между двата хана приятно пълнеше джобовете на много картейнски майстори.

Нервната разсеяност на Локи намаля, когато се съживи един стар уличен инстинкт. Портиерът на вратата не будеше никакво безпокойство, но двамата мъже в дъното на затъмненото фоайе изглеждаха интересни. Не се чувстваха удобно във фините си дрехи, а и какво съвпадение беше само, че двама слаби мъже с толкова белези и криви носове прекарват времето си заедно! Биячи, със сигурност! И Сабета беше сложила улични псета да пазят леговището ѝ.

— О, господа! — Съвсем друга твар се появи във фоайето, за да ги посрещне. Мъж с посребрени коси, слаб като ножница, с увехнало черно цвете в илика на десния ревер на сакото. — Аз съм Първосин Вордрата, доверен секретар на госпожа Галанте. Вие, господа, наистина не си правите труда да бързате. Тя очаква двама ви вече от доста време, да, наистина от доста време.

— Нека отбележа — каза Джийн, като посочи механичния часовник на стената на фоайето, — че още не е дори седем без пет.

— Именно. Но аз не мисля, че отбелязах дали часовникът е точен. — Бръчките в крайчетата на устата на Вордрата се мръднаха нагоре с няколко сантиметра. Значи, такъв беше този човек — повърхностен и заядлив, неспособен да се удържи и да не се забавлява с тъпи, никакви смешки. Локи се съсредоточи и се постара да се овладее, още повече, когато усети непреодолимо желание да блъсне главата на мъжа във вратата. — Елате, тя веднага иска да ви види. Насаме.