Драконите на изчезналата луна [bg]

— Откраднал е от мъртвите — продължи намръщено минотавърът. — Твърди се, че не е на добро, че носи лош късмет. Не мисля, че трябва да го даваме на Мина.

Ала преди Одила да успее да отговори, от тъмнината проговори друг глас:

— Нима мъртвите вече се нуждаят от това копие, Галдар?

— Не, Мина — отвърна той, като се обърна с лице към нея. — Не се нуждаят от него.

Светлината на копието сияеше ярко в кехлибарените очи на водачката. Момичето вдигна оръжието. Одила потрепна. Преданията твърдяха, че драконовите копия могат да бъдат държани единствено от онези, които се сражават на страната на светлината, и че всеки друг, който се осмели да го доближи, ще бъде наказан от боговете.

Ръцете на Мина стискаха оръжието без колебание. Тя най-после го отдалечи от олтара, прецени тежестта му и отново се взря с възхищение в него.

— Прекрасно оръжие — каза тя. — Сякаш е изработено специално за мен. — Очите й се обърнаха към Одила. Кехлибарът в тях бе топъл като медальона около врата на жената войн. — Отговор на молитвата ти.

Водачката върна оръжието на олтара и с уважение коленичи пред него.

— Да благодарим на Единия бог за тази велика благословия.

Галдар остана прав, без да променя суровото си изражение. Одила се отпусна пред олтара. По бузите й се стичаха сълзи. Изпитваше невероятна благодарност, че молитвата й е била чута. Само че плачът й не бе заради нещо намерено, а поради нещо изгубено. На Мина бе позволено да вземе копието в ръце, да го вдигне от олтара и да го издигне над себе си.

Одила през сълзи погледна към собствените си ръце. Връхчетата на пръстите, с които го бе докосвала, бяха обгорени и покрити с мехури. А болката бе така силна, че се чудеше дали някога въобще ще я напусне.