Драконите на изчезналата луна [bg]

Никога не си даваха ясна сметка кога са ги надвили, но продължаваха да се борят даже и щом трябваше просто да легнат и да умрат. Животът им бе тъй смешно кратък, ала винаги бяха готови да го захвърлят заради някоя кауза или свое вярване, или пък в името на безмерна глупост, като например да се втурнат в горяща сграда, за да спасят живота на напълно непознат.

Куражът не е непознато чувство за минотаврите, само че при тях съществува и предпазливостта. Те винаги премерват шансовете си, преди да сторят нещо подобно. Галдар знаеше какво смята да направи Мина и я обичаше заради това, макар сърцето му да се свиваше от тази мисъл. Коленичил пред олтара, той се закле, че няма да й позволи да влезе сама в битка, стига да му се удаде и най-малката възможност да я възпре. Но не се молеше на Единия бог. Отдавна вече не се молеше на тази богиня, още откакто бе открил коя е всъщност. Така и не бе споменал пред Мина — смяташе да отнесе тайната в гроба си, — но не желаеше да се моли на царица Такхизис, богиня, която познаваше като безчестна и винаги готова да те предаде. Клетвата, която даде, даваше пред себе си.

След като приключи с молитвата, той се изправи сковано. Отвън долиташе гласът на Мина. Водачката говореше на обожаващата я тълпа, че не бива да се страхуват от Малис. Единият бог със сигурност щеше да ги спаси. Галдар бе чувал всичко това и преди, така че вече не се вслушваше в думите — чуваше единствено гласа й, този любим глас… Нищо повече. Предполагаше, че и с повечето хора навън е така.

Реши да постои край олтара в очакване Мина да се прибере, когато най-сетне съзря просяците. Дневно време олтарната зала беше претъпкана, тъй като жителите на града, повечето войници, идваха да направят въздаянията си пред Единия бог, да позяпат тотема, да се опитат да я зърнат или направо да изпросят благословията й. Нощем обаче я слушаха и опитваха да се скрият под одеялото на храбростта, която им вдъхваше. Чак след това се разотиваха по постовете или леглата си. През нощта в залата идваха малко богомолци — още една от причините, поради които Галдар беше тук.

Ето че сега обаче близо до олтара, на една от пейките, бяха седнали слепец и сакат просяк. Галдар не обичаше много тези хора. Никой минотавър не ги обича и би предпочел по-скоро да умре от глад, отколкото да протегне ръка даже за една коричка хляб. Не можеше да си обясни какво ли правеха пък тези двамата в Санкшън и защо не са побегнали заедно с многото други като тях.

Огледа ги по-внимателно. Нещо в тях ги отличаваше коренно от останалите просяци, които беше виждал. Не успяваше да го определи точно — навярно сдържаната увереност, едва загатнатия потенциал… Имаше съвсем отчетливото усещане, че това не са обикновени просяци, и вече се канеше да ги разпита по-обстойно, когато Мина се появи.

Изглеждаше екзалтирана, докосната от своя бог. Кехлибарените й очи сияеха. Тя се приближи до олтара и се отпусна пред него, едва ли не твърде уморена, за да стои изправена, понеже по време на речите си изливаше цялата си душа и сърце и се отдаваше докрай, без да остави нищичко за себе си, на онези, които идваха да слушат. Галдар напълно забрави за странните просяци и отиде при нея.