Драконите на изчезналата луна [bg]

— Към храма — отвърна Огледало. Сребърният дракон в човешка форма отблъсна опита на синия да му помогна и продължи по пътя си, като почукваше с жезъла. — След като не желаеш да ми заемеш очите си, ще разгледам тотема сам.

— Това е лудост! — запротестира Бръснач, следвайки го с фалшивото си накуцване. Огледало чуваше как патерицата на спътника му удря по паважа. — Каза, че Мина и преди те е виждала в човешката ти форма на просяк и моментално е разпознала в теб Пазителя на Цитаделата на Светлината. Тя знае как изглеждаш — и като човек, и като дракон.

Огледало се зае да пренавива превръзките около наранените си очи така, че да покриват и лицето му.

— Това е риск, който съм длъжен да поема. Особено след като на теб повече не може да се разчита.

Бръснач не отговори. Огледало повече не чуваше удрянето на патерицата до себе си и можеше единствено да предположи, че синият дракон е изостанал. Имаше съвсем смътна представа в коя посока следваше да се намира храмът. Знаеше само, че се издига на хълм над града.

„Значи — помисли си той, — ако само се изкачвам, рано или късно ще го открия.“

Точно тогава в ухото му прозвуча резкият шепот на Бръснач:

— Чакай, спри. Влезе в задънена улица. Ще те заведа, щом толкова настояваш да отидеш.

— Ще ми помогнеш ли да унищожа тотема? — попита настоятелно Огледало.

— Нека първо помисля — отговори синият дракон. — Но ако ще ходим, най-добре да отидем сега, понеже по това време храмът със сигурност ще бъде празен.

Двамата се отправиха нататък през лабиринта от криволичещите улички. Огледало нямаше как да не изпита благодарност към Бръснач, понеже най-после бе осъзнал, че без неговата помощ едва ли би се справил толкова лесно.

„Как да постъпим с Палин, ако Синият наистина реши да промени намерението си? — питаше се той. — Сляп дракон и мъртъв чародей, решени да победят богиня. Е, ако не друго, може пък царицата да я заболи коремът от смях.“

Шумът на заобикалящата ги тълпа му даде да разбере, че вече се намираха съвсем близо до храма. Тук беше и Мина, увлечена да говори за величието на Единия бог. Беше убедителна, поне това трябваше да й се признае. Винаги бе харесвал гласа й. Даже и като дете, гласът на момичето се беше отличавал с мекота и имаше ниска, сладостна интонация.

Докато се вслушваше в този глас, неусетно се пренесе обратно в онези дни, когато Мина и Златна Луна бяха заедно в Цитаделата — старицата — навлизаща в залеза на своя живот, а момичето — греещо като зората на новото начало. Сега обаче Огледало не успяваше да зърне Мина заради тъмнината. И не обезателно заради тъмнината на собствената си слепота.