Нови римски разкази [bg]

- Слава богу Но те предупреждавам, Уго, ще ми платиш! Внимавай.

Накратко, вече натрупвахме известна антипатия, всеки се сърдеше на всички: ефектът от възпитанието. Пристигнахме в Остия почти без да си говорим; кой си държеше устата затворена от страх да не му се изплъзне някоя „специална“ римска дума; кой мълчеше, ядосан заради стоте лири глоба. На плажа възникна първият инцидент. Бяхме петима. Спасителят, очилат младеж с вид на счетоводител, настоя да наемем две кабини. Уго възрази:

- Последния път наехме само една.

- Не и тук - спасителят дори не вдигна поглед от кочана с билетите.

- Не, на бани Сперанца.

- Тогава вървете на бани Сперанца... Госпожо, за вас колко билета?

Отношението на спасителя изнерви Марио, той отмести Уго с лакът в ребрата, излезе напред и ревна:

- Ей, ти, с кого мислиш, че говориш? Какви са тези маниери?

- Говорете ми на вие... не сме братя, струва ми се.

- Ще ти говоря на ти и ще ти кажа, че си невъзпитан.

- Чуйте се как говорите.

- Да, невъзпитан... и знаеш ли какво трябва да работиш? Гробар, а не спасител.

Настана суматоха; спасителят излезе от будката с думите:

- Сега ще извикам полиция.

Марио го сграбчи за дрехата, ние ги разтървахме и изнесохме на ръце Марио, но той продължаваше да ругае. Отдалечихме се недоволни и по парещия асфалт под свирепото слънце се запътихме към бани Сперанца. Уго, крачейки с наведена глава, се обади унило:

- Сто лири.

Попитах:

- Сто лири кой?

- Марио. Беше разюздан. Някой ще отрече ли?

Последва неприятен спор: Марио твърдеше, че не се брои, защото, да, бил е невъздържан, ала за общия интерес. Уго поддържаше, че няма значение: възпитанието е задължително винаги и навсякъде. Така Марио се изръси още веднъж със сто лири, като дуднеше:

- Хубави приятели сте вие.

На бани Сперанца грешка този път допусна Ромоло, неизвестно как успял да се владее до момента. Влетя шеметно в кабината, мучейки от удоволствие, съблече се, излезе и се хвърли като риба върху Уго и Джиджи, застанали отвън; събори ги и се затъркаля заедно с тях в пясъка. Щом двамата успяха да се освободят от тази тъй буйна радост, Уго много студено отсече:

- Ромоло, съжалявам: сто лири.

- Защо?

- Защото се държиш разпасано. Огледай се наоколо. Никой не се хвърля върху приятелите си като мечка, не вика, не се бори. Така правят селяндурите, невъзпитаните хора. Сто лири.

Този път одобрихме: Ромоло се бе държал именно като необуздан, какъвто всъщност беше. Той плати, но му стана неприятно; беше направил много усилия да бъде възпитан, а сега развали всичко само за миг спонтанна радост.

Отпуснати, студени, мълчаливи, недоволни и предпазливи тръгнахме през плажа към морето, обичайното море на баните, със слънчобрани, шезлонги, деца, бавачки и семейства. Сега всички се сърдеха на Уго, защото само той не бе платил глоба и се държеше безпогрешно. Марио ми прошепна: