![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Е, сбогом, Лучета - и се отправих към мюзикбокса.
Пуснах жетон и веднага рокендролът, брутален и поразителен, накара мислите ми да танцуват в главата все едно са орехи в празен чувал. Най-после се обърнах към вратата. Лучета я нямаше.
Същата вечер на Виа Аркимеде паркирах колата до тротоара и зачаках патрона. Ето че грозното лице на Личинио се появи в рамката на вратата; той я отвори, седна до мен и започна да фъфли:
- Господин Маурицио, дойдох за трийсетте хиляди лири.
- Яя, значи размисли.
- Господин Маурицио, извинете ме, но ми давахте по седемстотин лири, а госпожицата караше да ми дават всеки ден по хиляда и петстотин, за да ви говоря лъжи и тогава аз... но, сега, ако ми дадете трийсетте хиляди, ще ви кажа истината, самата истина.
Обзет отново от ярост, креснах:
- Млък, не искам да я знам, разбра ли?
- Но, господин Маурицио, този път ще ви кажа истината, самата истина.
А аз, все по-ядосан:
- Млъквай, не ми казвай нищо, че, знаеш ли, ще ти строша физиономията.
- Господин Маурицио, ако искате, ще ви направя намаление: само десет хиляди и ще ви кажа цялата истина.
- Не, дори и срещу десет лири. Истината е една-единствена и аз я знам: Лучета е ангел, разбра ли? Истински ангел.
Той слезе уплашен и се отдалечи. Аз включих радиото.
ГРУБИЯНИ
Лятото дойде и започнаха летните проблеми. Бяхме петима: Уго, Марио, Ромоло, Джиджи и аз и никой нямаше приятелка. Но имаше юнско слънце, ясно и палещо; небето в роза и лазур над купола на „Сан Пиетро“ обещаваше дълготрайно хубаво време на морето; през неделите Рим се изпразваше и който оставаше, се чувстваше същински парий; накратко, изпитвахме желание да изживеем лятото. Но без момичета какво да правят петима самотни мъже? Да вдигат шумотевица, казвах аз. Но имахме мерак за море, както вече споменах, и така на сутринта през първата неделя с хубаво време петимата се срещнахме в обичайния бар на Виа дей Серпенти. Поръчах еспресо за всички. Уго, когото смятахме един вид за шеф, навярно защото само той като син на търговец разполагаше с пари, неочаквано рече:
- Според мен си струва да отидем на море даже само по мъжки. Но с една уговорка.
- Каква?
Уго обясни:
- Самотните мъже се развихрят. Ние не правим изключение. Последния път, когато бяхме заедно, псувните и блъсканицата дойдоха в повече. Уговорката е следната: да се държим добре и възпитано, все едно сме с момичета. Съгласни?
Спогледахме се и избухнахме в дружен смях. Един питаше:
- Възпитание? Какво е това?
Друг мереше пулса на Уго и температурата на челото му:
- Нищо, нищо, да не би да ти е зле? Имаш ли треска?
Трети внушаваше:
- Оставете го да говори, изглежда не се изрази ясно.
Но Уго потвърди енергично:
- Изразих се много добре. Когато няма момичета, се държим по-зле от простаци, за срамотите. Затова повтарям: отиваме на море, но с една уговорка - възпитано.
Съвсем неочаквано, точно Ромоло, най-разпуснатият от всички, одобри:
- Уго е прав. Приемам уговорката. По-скоро, как ще се държим?
Уго:
- Мислих по въпроса. Започне ли някой да се развихря, плаща глоба от сто лири. Ако се съберат много пари от глоби, ще направим общ фонд и ще си го поделяме по равно в края на деня. Добре ли е?
Всички одобрихме в хор, че става; излязохме от бара и се качихме в колата на Уго.
По принцип заради уговорката, докато колата пресичаше Рим, седяхме неми като риби и само хвърляхме коси погледи един към друг, за да видим кой пръв ще направи грешна стъпка. Мълчанието наруши Марио:
- Възпитани, добре, но това е прекадено. Сега и да говорим ли не бива?
- Ти говори - насърчи го хладно Уго, без да отделя очи от пътя.
Поканата не остана напразна: започнахме да обсъждаме последните футболни новини; известно е колко парлива е темата. След малко вече всички говорехме, освен Уго - той караше мълчаливо. После не знам как, Марио, най-буйният, се развика на Джиджи, защото онзи му опонираше:
- За кого се мислиш? Кой си ти, бе? Знаеш ли кой си? Ще ти кажа кой си - и изтърси една
псувня.
Всички извикахме дружно, изпълнени с радост:
- Сто лири.
Марио се огледа огорчен:
- Ее, добре де, ето ги.
- Това са първите - Уго ги взе и си ги сложи в джоба. - Да умре, който ги пипне.
Движехме се по автомагистралата за Остия. Ромоло поднасяше Марио за стоте лири, но възпитано, а това беше наистина комично, защото той, както отбелязах, бълваше вулгарност от всички пори на тялото. Придавайки елегантно изражение на широкото си и грубо лице, наставляваше: