Нови римски разкази [bg]

- Охо - започна той разпалено, - много добре. Следих я, вървях цял ден, бях плътно до нея по трамваи и автобуси. Чаках пред сградите, където тя влизаше. Нищо особено: агенции за наемане на работа, офиси, една приятелка - поразходиха се по Виа Национале, вечерта на кино с родителите си.

Не знам защо се почувствах неприятно, вместо да се успокоя, както би било редно. Смотолевих:

- Сигурен ли си?

Той сложи ръка на гърдите си:

- Да умра, ако не е вярно.

Дадох му седемстотинте лири и определих нова среща на другия ден. Той дойде в бара на следващата сутрин и се повтори същото: Лучета беше такава, каквато изглеждаше - добро, скромно, семпло момиче, само на работа и вкъщи, търсеше си работа и прекарваше времето си с татко и мама и някоя и друга приятелка. Но ми направи впечатление, че след седмица следене, все по седемстотин лири плюс цигарите, аперитива и кафето, Личинио започна да украсява разказите си повече от необходимото.

Описваше дрехите на Лучета, посочваше номера и улицата, където се намира агенцията, разказваше сюжета на филма, който тя гледаше със семейството си. Престараваше се все повече и, както се казва, по-доброто е враг на доброто. Затова една сутрин му казах без заобикалки:

- Смятам да спрем. Още повече, че аз и Лучета се сгодихме и скоро ще се женим. Ето ти последните седемстотин лири. Да се ожени човек е важно, не мислиш ли?

- Е, как да не е.

- Следователно никога не се знае. Който ми даде точна информация, повтарям точна, за да се оженя спокоен, ще му платя трийсет хиляди лири в брой. Ясно?

Забелязах как преглътна от незадоволена алчност и опули очи:

- Да, господин Маурицио.

Платих двете кафета и си тръгнах.

На другия ден, неизвестно защо, се събудих пощръклял, бесен, твърд, решителен, уверен като сабя. Отидох направо до телефона, помолих да извикат Лучета и и казах рязко:

- Виж, държа да говоря с теб сега, след час в бара под вас.

- Но, аз...

- Без приказки, ще дойдеш безропотно, иначе ще се кача у вас и ще разбия вратата с ритници.

- Да, добре, ще дойда.

Отидох в бара в уреченото време и седнах в ъгъла на сянка да я чакам. Тя не закъсня много и щом се появи на прага за последен път изпитах сладкото и почти невероятно вцепенение на любовната среща, мечтано и очаквано, което става като по чудо. Тя се приближи колебливо, свенлива, нежна, дори леко уплашена. Изправих се и подхванах:

- Излишно е да сядаш. Повиках те внезапно, защото имам да ти кажа нещо важно и не можех да го съобщя по телефона. Важното нещо е следното: няма да се виждаме повече. От днес си свободна, между нас всичко свърши.

Както винаги спокойна, тя ме погледна кротко:

- Маурицио, доказа колко си интелигентен. Нямах смелост да ти го кажа сама. Да, по-добре е да не се виждаме повече.

В миг ме обзе гняв: връхлетя ме желание да грабна масата и да я запратя в огледалото, да направя всичко на парчета: огледало, бутилки, чаши, дори глупавото лице на бармана. Овладях се с върховно усилие: