Произход на политическия ред [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191526932
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Произход на политическия ред [bg]». Краткое содержание книги:
Обявяването на независимостта на Римокатолическата църква от политическата власт настъпва в края на XI в. и е осъществено от монах на име Хилдебранд, който по–късно става папа Григорий VII от 1073 до 1085 г. Групата на Хилдебранд в папската партия, която включва Петър Дамиани, кардинал Хумберт и папа Паскалий II, настоява, че папите трябва да имат юридическа власт над всички християни, включително над всички политически власти, и че папата има право да детронира императора. Той заявява, че Църквата, а не светските власти, е единствената институция, която може да назначава епископи. Това става на фона на машинациите на свещения римски император Хайнрих III, който при пристигането си в Рим за своята коронация отстранява трима конкурентни папи в полза на кандидат по негов избор.
Но според възгледите на Хилдебранд Църквата не може да стане независима от политическите власти, ако не се реформира, и най–важната реформа е да се ограничи възможността свещениците и епископите да се женят и да имат деца. Той се противопоставя на обичайните практики на симония и николаизъм, чрез които църковни санове могат да се купуват и продават и да се превръщат в наследствена собственост. Партията на Хилдебранд подема памфлетна война, призовавайки християните да не вземат причастия от женени свещеници или от такива, които живеят в конкубинат, и напада практиката на вземане на пари в замяна на църковни назначения. Когато става папа Григорий VII, той прави безбрачието на свещениците официална църковна доктрина и принуждава вече женените свещеници да избират между задълженията си към Църквата и тези към техните семейства. Това оспорва утвърдените практики на свещеничеството и става причина за ожесточена борба в рамките на самата Църква. Целта на папа Григорий е да се сложи край на корупцията и получаването на ренти в Църквата, като се атакува самият източник на патримониализма – правото на епископите и свещениците да имат деца. Той е движен от същата логика, която кара китайците и византийците да разчитат на евнуси, а османците да пленяват военни роби и да ги откъсват от семействата им – ако им се наложи да избират между лоялност към държавата или към семейството, повечето хора предпочитат второто. Затова най–лесният начин за ограничаване на корупцията е преди всичко да се забрани на длъжностните лица да имат семейства.
Разбира се, епископите се противопоставят на тази реформа и папа Григорий си дава сметка, че не може да спечели тази битка, освен ако не императорът, а той има право да ги назначава. В папски манифест от 1075 г. той отнема правото на краля да сваля и издига епископи. Свещеният римски император Хайнрих IV отвръща с опит да свали Григорий от Светия престол с думите „Слез, слез, ти вечно прокълнат", на което Григорий на свой ред отговаря с отлъчването на императора. Мнозина германските принцове, както и редица епископи подкрепят папата и през 1077 г. принуждават Хайнрих да отиде в резиденцията на Григорий в Каноса. Там императорът чака в продължение на три дни бос в снега да получи опрощение от папата.
Някои исторически събития са катализирани от отделни личности и не могат да бъдат обяснени независимо от конкретните им морални качества. Конфликтът за инвеститурата е такъв момент. Григорий има титанична и непреклонна воля и веднъж един от сътрудниците му в папската партия го нарича „мой свещен сатана". Подобно на Мартин Лутър четири века по–късно той има величествена визия за една реформирана Църква и нейната роля в обществото. Той не може да бъде сплашен и е готов да доведе конфликта с императора до открита война.
Но този исторически конфликт не може да се обясни само като въпрос на лична воля. Ключово условие, спомогнало за издигането на Католическата църква до самостоятелен политически деец, е общата политическа слабост в цяла Европа. Източноправославната църква във Византия и нейният руски православен наследник нямат друг избор, освен да останат под властта на империите, в чието лоно се намират. За разлика от тях Западната църква се намира на политически разпокъсания италиански полуостров. Най–близките държави са също така разпокъсаните германски държави на север, чието единство в рамките на Свещената римска империя е по–скоро формално. Франция през XI в. е незначително по–обединена и неспособна в този момент да се намесва решително в папската политика. И макар че през този период Църквата не разполага със собствена военна сила, тя лесно може да се възползва от съперничествата между околните държави.