Произход на политическия ред [bg]

Християнството се заражда като хилиастична секта, яростно преследвана първо от еврейските, а след това от римските политически власти по време на първите три века на своето съществуване. Но с приемането на християнството от Константин през 313 г. то се променя от неправоверна секта в държавна религия на Римската империя. Когато западната част на Римската империя е завладяна от езически варвари, религията и политическата власт отново са разделени. Слабостта на политическата власт на Запад предоставя на Католическата църква по–големи възможности да отстоява своята независимост като в учението на папа Геласий (492–496), който твърди, че прелатите имат законодателна власт, която е по–висша от кралската изпълнителна власт. Но с възстановяването на политическата власт в края на Средновековието те повторно се обединяват.

Цезаропапизмът е система, при която религиозната власт е напълно подчинена на държавата, какъвто е случаят, когато християнството става държавна религия на Рим. Титлата „Понтифекс максимус“, която сега се дава на папите, тогава получават древноримските императори в качеството им на глави на римската държавна религия. Китай винаги е бил цезаропапистки (може би с изключение на династията Тан, когато будизмът става популярен сред елита), както и по–голямата част от мюсюлманския свят извън районите, в които взема надмощие шиитството. „Цезаропапистка" е формата на управление в Източната Римска империя Византия, родоначалник на съвременното православно християнство, и тя не престава да бъде такава до завладяването на Константинопол от турците през 1453 г. Факт, който обикновено не се признава, е, че до началото на XI в. по– голямата част от света на западното християнство също става по същество цезаропапистка.

Практическото значение на цезаропапизма е, че политическите власти, а не Църквата извършват назначенията, какъвто е случаят в цяла Европа през ранното Средновековие. Императорът и различните европейски крале и феодали назначават епископите на Църквата. Те имат също така власт да свикват църковни събори и да провъзгласяват църковни закони. Независимо че папите коронясват императорите, императорите също издигат и свалят папи. От двадесет и петте папи, заемали длъжността непосредствено преди 1059 г., двадесет и един са назначени от императори, а пет са свалени от тях. Кралете в цяла Европа имат право на вето върху компетентността на църковните власти да налагат наказания на гражданските власти.

Истина е, че Църквата притежава от една четвърт до една трета от цялата земя в повечето европейски страни, което  осигурява солиден източник на доходи и автономност. Но тъй като политическите власти контролират раздаването на църковни бенефиции, действителната независимост на Църквата е ограничена. Църковните земи често се разглеждат като още един източник на монархическо покровителство. Владетелите често назначават свои роднини за епископи, а тъй като епископите и свещениците могат да се женят, те често вземат участие в семейната и дворцовата политика на областта, в която живеят. Църковните земи могат да се превърнат в наследствено имущество, което епископите прехвърлят на децата си. Църковните служители също така изпълняват и много политически длъжности, което усилва връзката между религиозна и политическа власт. Следователно самата Църква е предмодерна патримониална организация.