Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Но сега тя ще успее!
Съвсем незабелязано — но толкова бързо! — тя се озова в техния двор. Изкачила се по няколкото стъпала на общата голяма веранда с перила, върху които бяха провесени нечии килимчета и подови пътеки, минавайки по неравния циментов под, тя отключи голямата входна врата с прокъсана на места кожена тапицерия и влезе в тъмния коридор, където не можеше да се запали нито една лампа, защото почти всяка от тях се палеше от различно място.
С втория английски ключ тя отвори вратата на стаята си, която този път не й се стори като килия с решетки на прозорците заради крадците, както впрочем и всички прозорци на първия етаж на къщите в града; вътре бе сумрачно, защото само сутрин слънцето надникваше в стаята. Вера се спря на прага и без да сваля палтото си, гледаше удивена собствената си стая, сякаш й бе съвсем непозната. Та тук можеше много весело и добре да се живее! Стига да се сменеше покривката, да се избърши тук-там или да се окачи картината с Петропавловската крепост по време на белите нощи и черните кипариси на Алупка [52].
Но след като свали палтото и облече престилка, тя първо влезе в общата кухня. Смътно си спомняше, че трябва да започне да прави нещо. Да! Трябваше да запали газовата печка и да приготви някаква вечеря. Но синът на съседите, як младеж, бе преградил кухнята с мотоциклета си и свирейки с уста, го разглобяваше, слагаше частите на пода и ги гресираше. Ако искаше, можеше да приготви нещо за ядене, но изведнъж желанието й се изпари; искаше й се да остане сама в стаята си.
А и вече съвсем не й се ядеше!
Върна се в стаята и с удоволствие превъртя ключа в английската ключалка. Нямаше никакъв смисъл да излиза от стаята. В подноса имаше шоколадови бонбони, които щяха да й бъдат напълно достатъчни.
Вера коленичи пред скрина, останал от майка й, издърпа тежкото чекмедже, в което имаше друга покривка.
Не, първо трябваше да избърше праха!
А преди това да се преоблече в домашните дрехи!
И мислите, които прехвърляше в главата си, й доставяха удоволствие.
А може би най-напред трябваше да закачи картините с крепостта и черните кипариси? Не, за това бяха необходими гвоздеи и чукче, а и самата работа бе повече за мъж. Нека си останат на предишните места.
Взе парцала и тананикайки си, започна да бърше.
Но почти веднага видя получената вчера в голямата ваза цветна картичка. На лицевата страна имаше червени рози, зелени ленти и голяма синя осмица. А на обратната страна с черен машинописен текст местният комитет я поздравяваше с международния женски празник.
Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но за самотната жена, чиито години отминават, най-непоносим бе именно женският празник! Обикновено се събират овдовели и неомъжвани жени, за да изпият по чаша вино и да попеят, сякаш наистина им е весело. Подобна компания се бе събрала в техния двор и вчера. Имаше и някакъв мъж сред тях, когото след това пияните жени целуваха по ред.
Месткомът й пожелаваше без всякаква ирония големи успехи в труда и щастие в личния живот.
Личен живот!… Като спуснато перде. Като личинка, паднала мъртва.
Разкъса картичката на четири и я хвърли в кошчето.
Продължи да бърше: флаконите, вазите, стъклената пирамидка с изглед от Крим, кутията с грамофонните плочи, после и самия грамофон.
Точно сега би могла да слуша която и да е плоча, без да усеща болка. Би могла да сложи дори и най-непоносимата:
Но потърси друга, сложи я, включи грамофона, а самата се настани в дълбокото, любимо на майка й кресло, сядайки върху подгънатите си крака.
Прашният сив парцал така си и остана в стиснатата й провесена ръка, стигаща почти до пода.
В стаята вече бе полутъмно и отчетливо се виждаше светещата зелена скала на приемника.
Бе сюитата от «Спящата красавица». Започваше с адажиото, а след това следваше «Появяването на феите».
Вега слушаше, представяйки си как би слушал сюитата от балкона на оперния театър измокреният от дъжда, разкъсваният от нетърпимата болка, обреченият да умре и никога неизпитал щастието човек.
После отново пусна плочата.
И пак.
Започна да разговаря мислено с него. Представяше си, че седи тук, от другата страна на кръглата маса, леко осветен от отблясъка на зелената скала на приемника. Говореше онова, което искаше да му каже, слушаше думите му; долавяше с някакво шесто чувство какво би могъл да отговори, макар да бе много трудно да предвиди как би реагирал, но й се струваше, че вече бе свикнала с него.
52
Крайбрежно градче на полуостров Крим. Б.пр.