Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Почакайте, досетих се и за още нещо. Досетих се, че вие укрепвате Бел-Ил по заповед на господин Фуке.
— Съвършено вярно.
— Разбрах, че господин Фуке иска да държи това строителство в най-строга тайна.
— Действително, доколкото ми е известно, той имаше такова намерение — съгласи се Портос.
— Да, но знаете ли защо е искал да запази всичко в тайна?
— Просто никой да не узнае за тези укрепления, дявол го взел!
— Мислел е да окаже по този начин внимание на краля. Чух как господин Фуке сам говореше за това на краля.
— Какво е говорил?
— Че е решил да укрепи Бел-Ил и да му го поднесе като подарък.
— Значи вие сте чули как господин Фуке казва всичко това на краля?
— Предавам точните му думи. Той дори добави: „Бел-Ил е укрепен от един мой приятел, прекрасен инженер, и аз ще помоля заради всичко това да го представя на ваше величество.“
„Името му?“ — попита кралят. „Барон Дьо Валон“ — отвърна господин Фуке. „Добре — отвърна кралят, — вие ще ми го представите.“
— Кралят е казал това?
— Имате думата на Д’Артанян!
— Но защо в такъв случай досега не са ме представили? — учуди се Портос.
— Нима не са ви казвали за това представяне?
— Казвали са ми, но аз все още го чакам.
— Не се безпокойте, ще ви представят. Д’Артанян реши да смени темата на разговора.
— Както виждам, вие живеете усамотено, скъпи приятелю — забеляза той.
— Аз винаги съм обичал самотата. Оказва се, че съм меланхолик — въздъхна Портос.
— Странно! — каза Д’Артанян. — Не съм забелязвал това преди.
— То е, откакто започнах да се занимавам с науки — със загрижен вид отвърна Портос.
— Надявам се, че умственият труд не е навредил на телесното ви здраве?
— О, ни най-малко.
— Силата ви не е ли намаляла?
— Ни най-малко, приятелю, ни най-малко!
— А на мен ми казаха, че в първите дни след вашето пристигане…
— Не съм бил способен да се помръдна, нали?
— Как! — усмихна се Д’Артанян. — Защо не сте могли да се помръднете?
Портос усети, че изтърси глупост, и поиска да се поправи:
— Пристигнах от Бел-Ил с лоши коне и това ме умори.
— Сега не се учудвам, че видях по пътя седем или осем паднали коня, когато пътувах след вас.
— Виждате ли, аз съм доста тежък.
— Значи вие сте били напълно изтощен?
— Мазнината ми се стопи и се разболях.
— Бедният Портос… А как се отнесе Арамис към вас?
— Отлично… Той поръча на личния лекар на господин Фуке да се грижи за мен. Но представете си, само след няколко дни започнах да се задушавам.
— Как така?
— Стаята се оказа много малка, а аз съм поглъщал прекалено много въздух. Тогава ме преместиха в друга.
— И там вече дишахте свободно?
— Там ми стана много по-добре, но лошото беше, че нямаше какво да правя. Докторът ме уверяваше, че не трябвало да се движа. Аз обаче се чувствах по-силен от всякога. Тогава стана един неприятен случай.
— Какъв случай?
— Представете си, скъпи приятелю, аз се разбунтувах срещу предписанията на лекаря и реших да изляза, независимо дали това ще му хареса или не. Наредих на лакея да ми донесе дрехите…
— Значи сте били съблечен, мой бедни Портос?
— Не може да се каже, че съм бил съвсем съблечен, защото имах великолепен халат. Лакеят се подчини и аз си сложих дрехите, които ми бяха станали твърде широки. Но се случи нещо странно: краката ми, напротив, се бяха разширили.
— Да, разбирам.
— Ботушите ми бяха станали тесни.
— Значи краката ви са отекли?
— Отгатнахте.
— Естествено! Това ли наричате неприятен случай?
— Именно. Но аз не разсъждавах като вас. Казах си: „Ако на моите крака десет пъти са нахлузвани ботуши, то няма никакви причини да не ги нахлузя единадесети път.“
— Позволете ми да забележа сега, мили Портос, че вие не сте разсъждавали нелогично.
— С една дума, аз седнах до една стеничка и се опитах да си обуя десния ботуш, дърпах го с ръце и го подпирах с другия крак, като правех някакви невероятни усилия. Изведнъж двете уши на ботуша останаха в ръцете ми, а кракът ми се устреми напред като снаряд от катапулт.
— От катапулт! Колко сте силен по фортификациите, драги Портос.
— И така, кракът ми се устреми напред, срещна по пътя си някаква преграда и я проби. Приятелю мой, стори ми се, че съм като Самсон, който разрушил храма. Ако знаете какво стана! На пода се изсипаха картини, статуи, саксии, килими и завеси! Наистина невероятно! Без да смятаме това, че от другата страна на тази преграда стоеше етажерка с порцелан.
— Съборихте ли я?
— Да. Тя отлетя в другия край на стаята — Портос се засмя гръмогласно.