Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Защо говорите така, господарю?
— Излиза, че не съм те познавал достатъчно, и сега окончателно се връщам на мисълта, която веднъж ми дойде на ум в Булон, когато ти едва не задуши нещастния Любен, лакея на господин Дьо Вард. Твоята изобретателност е неизчерпаема.
Планше самодоволно се засмя, пожела лека нощ на мускетаря и тръгна към стаята зад бакалницата, която му служеше за спалня.
Д’Артанян отново седна в предишната си поза и лицето му, прояснило се за миг, стана отново замислено. „Да, работата е в това: първо, да узная какво иска Безмо от Арамис; второ, да узная защо няма известия от Арамис; трето, да узная къде е Портос. Тук се крие някаква тайна. Щом приятелите не ми съобщават нищо, ще се обърнем за помощ към нашия беден ум. Ще направим всичко възможно, дявол го взел, или «малага», както казва Планше.“
Глава втора
ПИСМОТО НА ГОСПОДИН ДЬО БЕЗМО
За да изпълни взетото решение, Д’Артанян се отправи на следващата сутрин към господин Дьо Безмо. Този ден в Бастилията се правеше генерално чистене. Топовете се измиваха и почистваха, стълбите се изстъргваха, дори тъмничарите лъскаха ключовете си. Само войниците от гарнизона се разхождаха из дворовете, под предлог че са достатъчно чисти.
Комендантът го прие с изискана вежливост, но беше толкова сдържан, че въпреки всичките си усилия Д’Артанян не можа да изкопчи нищо от него. Колкото по-сдържан беше комендантът, толкова по-подозрителен ставате мускетарят. Дори му се струваше, че Безмо се държи така, защото е получил някакво указание. В Пале-Роял Безмо беше съвсем различен. Там той не беше този хладен и въздържан човек, какъвто се показваше в Бастилията сега.
Когато Д’Артанян подхвана разговор за паричните затруднения, поради които комендантът бе потърсил помощ от Арамис, и за неговата разговорливост онази вечер, Безмо се скри зад разпореждания, които трябвало да даде веднага, и Д’Артанян трябваше да го чака толкова дълго, че започна смъртно да скучае и си тръгна, без да го дочака.
Когато у Д’Артанян се зараждате някакво подозрение, умът му започваше усилено да работи. Както котката сред четирикраките, така и Д’Артанян сред хората беше олицетворение на тревога и нетърпение. Разтревожената котка може да остане на едно място, колкото прашинката, когато я духне вятър. Когато тя дебне мишка обаче, замира неподвижно на едно място и нито гладът, нито жаждата могат да я накарат да напусне поста си.
Изгарящ от нетърпение, Д’Артанян изведнъж отхвърли това чувство като твърде тежко наметало. Той дойде до извода, че от него крият точно това, което трябва да научи. Развивайки по-нататък мисллта си, мускетарят реши, че Безмо непременно ще съобщи на Арамис за посещението му, ако действително е получил някакви разпореждания от него. Така и стана.
Безмо още не се беше върнал от затвора, когато Д’Артанян се скри в засада до улица Пти-Мюси, откъдето се виждате всеки излизаш от Бастилията. Прекарвайки около час на сянка под навеса на странноприемницата „Златната бразда“, той видя най-после, че от Бастилията излиза войник. Беше човекът, когото чакаше. Всеки пазач от Бастилията имаше своите свободни дни, дори часове, затова на никого не се позволявате да живее в крепостта и да води там жена си. Те можеха да излизат, без да привличат любопитни погледи. Но войниците стояха на пост по едно денонощие и им беше забранено да излизат през това време. Д’Артанян знаеше това. Те можеха да излизат в униформа само със специална заповед или някакво спешно поръчение.
И така, от Бастилията излезе войник и тръгна бавно, бавно, с вид на щастлив смъртен, който, вместо да попадне в караула или бастиона, неочаквано е получил свобода и възможност да се поразходи, при което тези две удоволствия се съчетаваха със служебна задача. Войникът тръгна към предградието Сент-Антоан, като се наслаждаваше на въздуха и слънцето и хвърляше по едно око към минаващите жени.
Д’Артанян го проследи от разстояние. Неговите намерения още не се бяха оформили в главата му. „Преди всичко трябва да видя лицето на този глупак. После ще съдя за характера му“ — помисли мускетарят. Ускори крачка и задмина войника. Той не само разгледа лицето му, но установи, че носът на войника е подозрително червен.
„Малкият обича да посръбва“ — реши той. Едновременно с червения нос установи, че зад колана на момчето е затъкнат бял лист. „Отлично, значи носи писмо! Сигурно е горд, че него са избрали, и няма да продаде посланието в никакъв случай“ — продължаваше да разсъждава мускетарят.
Докато Д’Артанян мислеше над това обстоятелство, войникът продължи да крачи по посока на предградието Сент-Антоан. „Той, естествено, се насочва към Сен-Манде — каза си мускетарят — и аз няма да узная какво има в това писмо!…“ В момента идеите му се бяха изчерпали.