Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Тоя арабин е бил мрачен по цвят на кожата и по мисли. Всъщност аз си го спомням. Той май с голямо удоволствие сечеше главите на протестантите.
— Вярно. А понякога ги балсамираше, ако си струваше труда.
— Господин Д’Артанян, вие слабеете.
— О-о-о! — извика Д’Артанян, удряйки се по гърдите, които закънтяха като празна броня. — Това е невъзможно.
— Уверявам ви, че сте тъжен и затова слабеете пред очите ми… Малага!… Ако продължава така, ще взема рапирата и ще пробода господин Дербле.
— Какво? — възкликна Д’Артанян, подскачайки в креслото. — Как можеш да произнесеш такива кощунствени думи! Как би могъл да вдигнеш оръжие срещу господин Дербле, твоя предишен господар, мой приятел, духовно лице и мускетар, станал епископ?
— Бих вдигнал оръжие срещу собствения си баща, когато ви виждам в такова състояние.
— Но господин Дербле е благородник.
— Все ми е едно, ако ще три пъти да е благородник. Заради него са ви завладели черни мисли, а от тях се слабее. Малага! Не искам господин Д’Артанян да отслабне в собствения ми дом.
— Черни мисли заради господин Дербле? Я ми обясни по-подробно.
— Вече три нощи ви мъчи кошмар. И на сън казвате: „Арамис, коварният Арамис!“
— Казвал съм това? — разтревожи се Д’Артанян.
— Казахте го, честна дума! И вече три дни, като се върна в къщи, ме питате: „Видя ли господин Дербле?“ Или: „Няма ли за мен писмо от Дербле?“
— Какво чудно има, че се интересувам от мой стар приятел?
— Това, разбира се, е напълно естествено, но не в такава степен, че човек да намалява теглото си.
— Планше, аз ще надебелея, обещавам ти.
— Добре, господарю, приемам вашето обещание, тъй като знам, че вашата дума е свещена.
— Обясни ми едно нещо. Каква е тази странна ругатня?
— За „малагата“ ли става дума?
— Да.
— Откак станах бакалин, винаги така ругая.
— Но това е името на сорт грозде!
— Ругая така, когато съм бесен. Щом кажа „малага“, значи вече не се владея.
— Но преди това не съм чувал нищо подобно от теб.
— Вярно е. Научиха ме — и Планше подмигна хитро.
— Кажи, какво правиш, за да не скучаеш?
— Забелязали ли сте, че от време на време заминавам?
— Драги Планше, когато хората се виждат всеки ден и единият замине някъде, то това е твърде забележимо за другия. Нима ти не чувстваш моето отсъствие, когато заминавам от Париж по работа?
— Естествено. Тогава съм като тяло без душа.
— Значи по този въпрос няма разногласия. Продължавай!
— Обърнали ли сте внимание на датите на моите заминавания?
— На петнадесети и тридесети всеки месец.
— Колко дни отсъствам?
— По два — три, понякога по четири дни.
— Какво правя в това време според вас?
— Събираш пари.
— Като се върна, каква ми е физиономията?
— Много доволна.
— Значи сте забелязали, че съм много доволен. И на какво приписвате това задоволство?
— На това, че търговията ти върви добре. Че изгодно си закупил ориз, сливи, захар, сушени круши и подправки. Ти винаги си имал твърде неспокоен характер, Планше, затова аз никак не се учудих, когато разбрах, че си се захванал с търговия с бакалски стоки. Това е най-приятната търговия и като се занимаваш с нея, ти имаш работа с най-ароматните плодове на земята.
— Добре казано, господине! Но вие грешите!
— Нима?
— Да. Вие мислите, че всеки две седмици заминавам за пари или за покупки. Бог да ви е на помощ, господарю, как можете да мислите подобно нещо!
Планше така се разсмя, че Д’Артанян започна да се съмнява в собствената си проницателност.
— Признавам си — усмихна се мускетарят, — че ти се оказваш по-хитър, отколкото те мислех.
— Това е самата истина.
— Как така истина?
— Вие сте гениален човек, ей Богу! Когато се касае до войни, неочаквани решения, тактика и ловки удари… кралете са нищо в сравнение с вас! Но когато става въпрос за душевни и телесни радости, за сладостта на живота, ако мога така да кажа, господарю, гениалните хора не стават за нищо! Те са палачи на самите себе си.
— Ей Богу, Планше — каза Д’Артанян, изгарящ от любопитство, — ти страшно ме заинтригува.
— Ще ви заведа на едно място, там ще ви бъде много весело.
— Прекрасно.
— Това е мястото, от което сте избягали поради скуката.
— Фонтенбло?!
— Именно.
— Слушай, престъпнико, да не би да имаш там имот?
— Една къщичка. Там е много красиво.
С тези думи той стана от чувала с царевица и започна да се протяга като пукаше с всички кокалчета на пръстите на ръцете си.
— Планше, Планше! — възкликна Д’Артанян. — Явно с тебе не сме изяли торбата със сол!