Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ще можеш да ни пренесеш, нали?
— С твоята помощ? Разбира се.
— Тогава ми разкажи как си го погребал.
— Добре, но когато се върнем, ако ти…
Бавното поклащане на главата й го кара да млъкне.
— Разбирам защо не искаш да имаме деца. Сега разбирам. Ако бе дошъл при мен и ми беше казал: „Лизи, размислих, искам да поемем риска“, можехме да го обсъдим, защото първо Пол… а после и ти…
— Лизи…
— Щяхме да го обсъдим… тогава. И никога повече нямаше да приказваме за откачалковци, лоша кръв и това място, разбра ли? — Погледът му я кара да смекчи тона си, — Не става въпрос за теб, Скот… не всичко е свързано с теб и ти го знаеш. Става въпрос за мен. Тук е прекрасно… — Тя се оглежда и я побиват тръпки. — Твърде прекрасно. Ако остана по-дълго — или си мисля по-дълго за това място, — опасявам се, че тази красота ще ме накара да полудея. Ето защо, ако не разполагаме с много време, моля те, поне веднъж в живота си бъди кратък. Разкажи ми как си го погребал.
Скот се извръща. Оранжевата светлина на залязващото слънце очертава силуета му. Той докосва напречната дъска на кръста, а спринцовката проблясва сред високата трева като евтино бижу.
— Покрих го с трева и се върнах вкъщи. После не можах да дойда тук цяла седмица. Бях болен — вдигнах температура. Татко ме хранеше с овесена каша сутрин и със супа, когато се връщаше от работа. Беше ме страх от призрака на Пол, но така и не го видях. След като се почувствах по-добре, опитах да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана. Някъде „по пътя“ тя изчезна. Мислех си, че животните ще го изядат (кикотниците и другите), обаче го намерих на същото място. Върнах се вкъщи и се опитах да дойда отново, този път с детската лопатка, която намерих на, тавана в един стар кашон с играчки. Тя не изчезна при пренасянето мм и с нея изкопах гроба, Лизи — с червената пластмасова лопатка, с която си играехме като малки в пясъчника.
Залязващото слънце започва, да розовее. Лизи прегръща любимия си и го притиска към себе си. Скот прокарва длани по гърба й и за секунда-две скрива лице в косите й.
— Обичал си го толкова силно — прошепва тя.
— Беше ми брат — отвръща Скот, сякаш това обяснява всичко.
В сгъстяващия се здрач тя зърва още нещо… поне така й се струва. Още една дъска ли? Май да. Дъска като онези, от които е скован кръстът, се вижда зад мястото, където пътечката се отклонява от обраслия с лавандула хълм. Не една дъска — две.
Дали е друг кръст, който вече се е разпаднал?
— Скот? Да не см погребал още някого тук?
— Какво? — В гласа му се долавя искрена изненада. — Не! Има гробище, но се намира до… — Скот проследява погледа й и се разсмива. — О, това ли било? Не е кръст, а пътепоказател! Пол го направи някъде по времето на първия лов на буми, когато все още можеше да идва тук сам. Съвсем го бях забравил! — Той се изтръгва от прегръдката й и се затичва към него. Втурва се по пътечката. И под дърветата. Сърцето на Лизи се свива.
— Скот, вече се стъмва. Не е ли време да се връщаме?
— Още минутка, миломое — само минутка. — Той вдига едната дъска, връща се и я подава на Лизи. Буквите още се различават, но са много избелели, и тя доближава летвата до очите си, за да прочете надписа:
— Езерото ли? — пита.
— Езерото — кима усмихнато Скот. В същия миг от дебрите на гората, която той нарича Вълшебна (там нощта вече е настъпила), се разнася зловещият смях на първите кикотницм.
Може би са едва три-четири, ала Лизи не е чувала по-ужасяващ звук. Според нея тези твари не крещят като хиени, а като хора — като безумци, затворени в най-дълбоките подземни катакомби на някаква лудница от деветнайсети век. Тя сграбчва ръката на Скот и ноктите й се впиват в дланта му, докато му казва (едва познава собствения си глас), че иска да се върне обратно, че той трябва да я прехвърли обратно веднага! В далечината се чува тих камбанен звън.
— Добре. — Скот хвърля дъската в тревата. Тъмен въздушен поток размърдва клоните на дърветата на Хълма на обичаните, които въздъхват и излъчват тръпчив, почти лепкав аромат. — Тук наистина си е страшничко след смрачаване. Езерото е безопасно, както и плажът… скамейките… може би дори гробището, но…
Още кикотници избухват в смях. Само няколко секунди и вече са десетки. Лаещият смях внезапно прераства в диви крясъци и Лизи едва се удържа да не изпищи от страх. Сетне воят утихва до гърлен кикот и кошмарните звуци сякаш започват да се процеждат през пълни с кал уста.