Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Аспарух откъсна поглед от Конника, та извърна глава надясно.
А изправени пред стена от мрак, в която някъде далеч се провиждаха белите сенки на пещерни стълбове, там стояха един до друг тримата пратеници.
Най-напред и най-накрая беше славянинът — все така златен. До него беше ромеецът — все така сребърен. Най-близко стоеше тюркутът — целият излят от мед. Пратениците си бяха същите.
И Аспарух извърна глава наляво. А до него стояха двамата му братя — Баян и Котраг, и двамата като че ли изковани от желязо. И братята му бяха останали същите.
И всички гледаха като омагьосани нещо пред себе си, ниско в краката си. Чак тогава и Аспарух сведе поглед, та видя съкровището.
В нозете на Големия конник лежеше златно съкровище. Нисък пръстен от бели пламъци го отделяше от хората, а далечният му край се разтопяваше и преливаше в пламъците, запалени в нозете на Конника. И тъй като човек не можеше да обхване с един поглед и наведнъж струпаните съкровища — а и нямаше сили да спре поглед върху една вещ, за да не изтърве цялото съкровище, то златното сияние го заливаше целия и го давеше.
И разсипани златни монети трепкаха в блясъци, изравнени от времето като докоснато от вятър езеро, в което тънеха оръжия, накити, съдове. И златна колесница тънеше, полегнала настрана, като че ли изоставена след безплодни усилия да се измъкне от златното блато. И шлем беше пълен със златни монети като с жълта вода. И глава на статуя потъваше до устните, като че ли се давеше. И меч стърчеше, забит в монетите до половината на острието, сякаш някой се беше опитал да измери дълбочината на златото или дори да го преброди — но беше останал само мечът му.
Аспарух помисли, че това златно съкровище няма дъно. То стигаше до повърхността на земята след дълъг път през земните недра, както пламъците на земното дихание; то беше тесен кратер на вулкан, където златната лава беше застинала, но някъде дълбоко тя плискаше като вода и огън.
А златото сякаш не тежеше. И огънят го отделяше от света на живите хора и блясъците го омекотяваха, та съкровището едва-едва сивееше от прах, защото може би беше само видение.
И Аспарух разбра, че съкровището го опиянява не защото беше злато, а защото беше невероятно. В тази пещера, чиито очертания тънеха в мрака, в нозете на конника без лице, пред това съкровище — можеше да се случи всичко. И да се каже всичко.
И чак сега Аспарух чу, че запаленото дихание на земята бучи под нозете му, че то пронизва камъка и прави всичко да трепти едва доловимо — но достатъчно, за да почувства човек, че нищо около него не е твърдо и непоклатимо, че в пещерата живее сила, за която гранитът и златото са леки и нетрайни, както есенните листа за вятъра.
Тогава иззад скалата на Конника безшумно изплуваха белите сенки на хан Кубрат и жреца на Тангра, та спряха пред онемелите, омагьосани мъже.
И жрецът стоеше неподвижен — както винаги гладък, студен и твърд като изваяние от излъскан мрамор. И жрецът беше останал същият.
А до жреца стоеше Кубрат. Ден и нощ беше копнял Аспарух да види баща си, ден и нощ беше викал облика му в спомените си; и го беше видял в тези спомени — и в нощта на „малката смърт“, и в горчивите дни след раздялата. Но пред Аспарух застана друг Кубрат. Единствен Кубрат не беше същият.
Кубрат като че ли беше само сгъстен облак. Косата му и брадата му се разтопяваха в сиянието на пламъците и през бледата прозрачна кожа светеха сините вени, и бялата му дреха очертаваше само раменете и хълбоците му, сякаш скриваше не плът, а пустота. Но сега бавните му крачки и бавното вдигане на ръката му се виждаха вече не неуверени и немощни, защото така би трябвало да върви и да вдига ръка един призрак.
И Аспарух затвори очи, за да види отново баща си, какъвто го помнеше. Ала и под клепките му Кубрат остана такъв, какъвто го видя в нозете на Великия конник — бяло–светла сянка на предишния хан.
И Аспарух със затворени очи чу гласа на баща си — първия глас, който прозвуча в Светилището на Конника. А Кубрат каза:
— Пристъпете и запомнете.
Аспарух отвори очи. Тримата пратеници и тримата братя пристъпиха напред, а върху лицата им засия златното отражение от жаравата на съкровището.
И Кубрат каза:
— Всички сте чували за съкровището на Големия конник. Мнозина мислят, че то е сказание и притча. Сега виждате, че съкровището съществува.
И гласът на хан Кубрат не беше същият.
Тогава заговори жрецът:
— Велики хане, ти доведе тези хора. И ти знаеш закона. Само ханове и жреци могат да видят свещеното съкровище. А щом го видят непосветени, сиянието му трябва да се отрази в мъртвите им зеници.
Тюркутът каза:
— Това не е само храм на болгарите, а на всички конни народи. Аз съм конник.