Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Ще дойда — склони Клариса.
Ашфорд повдигна вежди и изгледа Кортес. Устните му се разтеглиха бавно в усмивка.
— Сигурна ли си? — попита той, но задоволството в гласа му подсказваше, че вече ѝ е повярвал.
— Ще се погрижа никой да не ви спре — добави тя.
Ашфорд отново погледна към Кортес и по лицето му си личеше, че е впечатлен. Сетне ѝ отдаде чест и тя му отвърна със същото — макар и непохватно.
Когато излезе от килията, за кратко почувства замайване, причината за което не беше Кориолисовият ефект. Това бе първата ѝ крачка на свобода след „Росинант“. Инженерният отсек и командният център не бяха разположени във въртящия се барабан, така че трябваше да поемат контрола над транзитните пунктове в далечния северен и южен край на барабана и на външния асансьор, който минаваше между тях. Имаше много въпроси за обсъждане. Как да запазят спокойствие в барабана, докато успеят да го фиксират, кои хора вече са им верни и кои ще трябва да бъдат убеждавани. Клариса не обръщаше особено внимание. Усещаше, че Кортес крачи до нея, и се радваше, че бе оставила доскорошните си грижи в килията. Всяко дете, родено на Земята или Марс, ще бъде в безопасност от протомолекулата заради това, което предстоеше да направят. Соледад, Боб и Стани, баща ѝ и майка ѝ, всички техни роднини ще я смятат за мъртва. Всеки, който е познавал и обичал Рен, ще спи малко по-спокойно, след като научи, че убиецът му си е получил заслуженото. Дори тя ще спи по-добре, ако изобщо ѝ се удаде тази възможност.
— Освен това има бойни импланти — обясняваше Ашфорд и я посочи през рамо с палец. Един от пазачите се извърна и я погледна. Беше този с безцветните очи и белега на брадичката. Джойо.
— Капитане, сигурен ли сте, че е с нас?
— Врагът на моя враг, Джойо — отвърна капитанът.
— Аз ѝ гласувам доверие — добави Кортес.
„А не би трябвало“ — помисли си Клариса, но не каза нищо.
— Ясно — кимна Джойо и вдигна ръка в поясния жест за приемане. — Тя е на мостика заедно с останалите.
— Това е чудесно — отбеляза Ашфорд.
Залата завърши с просторен коридор. Бели луминесцентни светлини им показваха пътя. Десетина мъже и жени, въоръжени с подръчни средства, седяха в електрокари или стояха край тях. Въздухът миришеше на нагорещена пластмаса. Капитан Ашфорд и трима от хората му се настаниха в най-предната кола.
— Ще ни отнеме известно време, преди корабът да премине под наш контрол — заяви Кортес. — Ще трябва да си намерим съюзници. Да потиснем съпротивата. Но съберем ли достатъчно хора и напуснем ли барабана, няма начин да ни спрат. — Говореше, сякаш се опитваше сам да се убеди. — Не се страхувайте. Всичко това е съвсем оправдано. Ако вярваме, няма от какво да се боим.
— Аз не се страхувам — обади се Клариса. Кортес я погледна със засмени очи. Ала когато погледите им се срещнаха, усмивката му помръкна. Той извърна глава.
38.
Бика
Бика се опитваше да не кашля. Лекарката преслуша гърдите му, премести стетоскопа с няколко сантиметра и отново се заслуша. Не знаеше дали сребристият диск е студен. Не го усещаше. Успя да изкашля малка топка от гъста слуз и лекарката му подаде кърпичка, за да я изплюе в нея.
— Изглежда, се прочистваш вече — заяви тя. — Но левкоцитите ти все още са на горната граница.
— А гръбнакът?
— Гръбнакът е смазан и продължава да се влошава. С което искам да кажа, че се втвърдява, а това е добре.
— Необходимата жертва?
— Кога ли ще дойде краят на тези жертви? — отвърна тя с въпрос.
— Зависи какво разбираш под „край“.
— Нали искаше всички да се съберат? Вече са на едно място.
— На половината от корабите все още има екипажи.
— Само най-необходимите — отвърна лекарката. — Зная колко души има на този кораб. Аз ги лекувам. Искаше да ги събереш на едно място. Ето че са тук. Това не ти ли стига?
— Радвай се, щом още не са започнали да се стрелят.
Жената повдигна глава и го погледна уморено.
— Значи ще ме оставиш да си върша работата, когато хората вече не са хора.
Бика се засмя, но това беше грешка. Кашлицата му се задълбочи, разтърси болезнено гърдите му. Имаше нужда от коремни мускули, за да изкара навън храчката, но те отсъстваха. Лекарката му подаде още една кърпичка. Той я използва.
— Вече всичко е под контрол — изхриптя мъчително. — Така че можеш да ме пратиш в несвяст.
— Това ли трябва да стане? — попита тя. Истината обаче беше, че той нямаше план какво да прави нататък. Донякъде това се дължеше на Джим Холдън, но също и на протомолекулата, а може би и защото ужасно искаше това да е истината. Грешката беше, че се заеха да евакуират поголовно хората, а совалките не бяха пригодени за това. Трябваше и час по-скоро да започнат да произвеждат храна. Да си набавят почва, с която да покрият вътрешната страна на барабана. Да отглеждат култури под лентата от изкуствено слънце. И да овладеят проклетата горещина. Трябваше да се погрижи за всичко това. Медицинската кома може да продължи ужасно дълго, когато корабите им се реят из бавната зона.