Вратата на Абадон

Ала тъй като това бе единственото ѝ забавление, тя продължаваше да гледа.

Гласовете от съседната килия бяха преминали в нова тоналност. Бяха станали напрегнати. Още преди добре облеченият мъж да се приближи към нея, тя се досети, че е дошло време планът им да бъде осъществен. Той спря при нейната врата и надзърна вътре. Заради бялата си, перфектно оформена коса изглеждаше стар. Когато сложи ръце на решетките, изглеждаше сякаш той е затворникът.

— Предполагам, че не ме помните — заговори мъжът. Гласът му бе едновременно тъжен и подкупващ.

— Отец Кортес — отвърна тя. — Разбира се, че ви помня. Играехте голф с баща ми.

Той се засмя и отстъпи назад.

— Така е, макар че това бе доста отдавна. Тогава сигурно си била на… седем?

— Виждала съм ви и след това — по телевизията.

— Ах — въздъхна той. Очите му не издаваха нищо. — Това сякаш също е било много отдавна. Току-що разговарях с капитана. Той каза, че се опитвал да те накара да се присъединиш към нас, но засега безуспешно.

По пътеката между отделенията се появиха двама пазачи. И двамата бяха от съюзниците на Ашфорд. Кортес не им обърна внимание.

— Така е, не успя — рече тя. И после: — Той доста послъгва.

Кортес повдигна вежди.

— Послъгва?

— Каза, че можел да ми уреди амнистия. Когато се приберем у дома, щял да ме вземе на Церера и да ме постави под закрилата на СВП. Само че не може да го направи.

Кортес бавно си пое дъх.

— Вярно е. Не може. Мога ли да бъда откровен с теб?

— Не виждам с какво мога да ви попреча — отвърна Клариса.

— Мисля, че ние двамата с теб имаме доста общо. Твоите ръце са окървавени. С кръвта на невинни.

Тя се опита да се засмее, да се скрие зад привидно безразличие, но се почувства още по-уязвима. Кортес продължи, сякаш не бе забелязал какво става с нея. Може и да бе така.

— Аз пък бях… инструментът, който ни доведе тук през портала. Комбинираната сила на трите човешки разклонения, съединени в общо величие. — В думите му се долавяше горчивина, но той продължаваше да се усмихва. — Мъжете от моята професия често стават жертви на суетата. Това е битка, която водим с ограничен успех.

— Аз принудих Холдън да мине през Пръстена — каза Клариса, но не знаеше дали това е признание, или опит да помогне на Кортес.

— Да. А аз доведох останалите след него. Доведох ги тук, за да срещнат смъртта си, защото бях сляп за опасностите, пред които се изправяхме. Отведох моето стадо право в кланицата. Мислех, че провидението ще е на наша страна, но…

Очите му се напълниха със сълзи, но лицето му остана безизразно.

— Отче? — повика го тя.

— Когато бях малко дете — продължи Кортес, — братовчедка ми намери мъртвец. Тялото беше в едно сухо дере отвъд нашата земя. Накара ме да отида да го погледна. Бях страшно изплашен, но се престорих на смел и я оставих да ме заведе. Когато пристигна бърза помощ, установиха, че мъжът е умрял от хеморагична треска. До края на лятото трябваше да ми правят профилактични инжекции. Така че, изглежда, открай време имам тази слабост. Залагам вярата си на провидението, но може би така само прикривам страховете си. А заради тях сега умряха много хора.