Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Вината не е ваша.
— Но проблемът си остава мой. Може би чувствата ми са били в служба на едно по-голямо добро. Права беше, скъпа моя. Нито за теб, нито за мен ще има амнистия. Но не поради причината, която изтъкваш.
Клариса се изправи. Погледът на Кортес я притискаше като тежест. Неволно почувства уважение към него заради чистосърдечните му признания, макар никога да не бе го харесвала.
— Опасността, която представляват тези извънземни, е твърде голяма. Струва ми се, че загубите, които преживяхме до момента, ще са като капка в океана. Ние сами се предадохме в ръцете на дявола. Не всеки го разбира, но мисля, че ти вече го знаеш.
За своя изненада тя усети, че гърлото ѝ се свива от страх. Откъм далечния край на коридора долетя метално дрънчене. Вратата на килията на Ашфорд се отвори. Един от пазачите каза нещо, но Кортес не сваляше втренчения си поглед от нея и тя го усещаше като изгаряне с вряла вода.
— Мисля, че да — рече тихо Клариса.
— Освобождаването на капитан Ашфорд е мое дело, защото двамата с него дойдохме за среща на умовете, която не е по силите на сегашния капитан. Когато започнаха да събират екипажи от различни кораби, те го направиха донякъде с помощта на оръжието.
— Оръжията не действат тук.
— Но това не се отнася за светлината, а те са създали оръжие с нейна помощ. Комуникационният лазер е подсилен достатъчно, за да пробие отвор в обшивката на кораб. И може още да се засили. По наша преценка дори толкова, че да разруши Пръстена и да затвори вратата.
— Само че ние ще сме от погрешната страна — посочи Клариса.
— Така е. Но ако почакаме, ще дойдат и други. Ще бъдат изкушени. „Ако можем да управляваме порталите — ще си кажат те, — какви ли благини ни очакват отвъд?“
— Вие го казвахте. Вие бяхте един от тях.
— Бях, но научих горчивия урок. А ти бе подгонена насам от омразата. Така ли е?
Ашфорд се разсмя. Един от пазачите каза:
— Поздравления за завръщането ви, капитане.
Клариса чукна с пръсти по тръбите и този път те запяха.
— Допуснахме грешка — призна Кортес. — Но сега имаме възможност да я поправим. Можем да спасим цялото човечество, като му попречим да направи същата грешка. Можем да го защитим. Но ще трябва да се пожертваме.
— Всички ние.
— Именно. Ще срещнем края си тук, в мрака, отрязани от тези, които пазим. Може да бъдем наказани. Дори убити. — Той се пресегна и я докосна. Допирът му бе като електрически заряд. — Клариса, не те лъжа. Няма да получиш възнаграждение в този живот за това, което искам от теб.
— А какво всъщност искате? Какво трябва да направя?
— Хората ще се опитат да ни спрат. Може да се помъчат да убият капитана. Разбрах, че промените в твоето тяло ти дават възможност да вършиш невероятни неща. Ела с нас. Погрижи се да не пострада капитанът, да не му попречат. Може би ще е достатъчно само да присъстваш. Но по-вероятно е ти да си факторът за успеха или провала ни.
— И в двата случая с мен е свършено.
— Така е. Но в единия ще е само неизбежната смърт. В другия обаче ще има смисъл.
Капитан Ашфорд и охраната му се насочиха към тях. Потракването на токовете им върху палубата бе като равномерният тропот на механичен часовник. Сцената наближаваше предопределения си завършек и негодуванието ѝ сякаш се поуталожи. Не искаше Ашфорд да идва. Предпочиташе да си остане тук и да разговаря с преподобния за жертвата и смъртта. За бремето, което носиш, когато си извършил нещо толкова лошо, че няма начин да го поправиш, докато си жив.
Макар очите му да оставаха безизразни, на лицето на Кортес трептеше усмивка. Той бе самата искреност, докато баща ѝ никога не скриваше, че се присмива на света, макар и зад маска. Но в момента виждаше в него Жул-Пиер Мао.
— Хората, които убихме — произнесе тя. — Ако го направим, всички те няма да са загинали безсмислено.
— Заради най-благородния мотив — съгласи се Кортес.
— Време е да вървим — намеси се Ашфорд и Кортес отстъпи от вратата и скръсти ръце. Ашфорд се обърна към нея. Заради прекомерно голямата си поясна глава приличаше на чудовище от кошмар. — Последен шанс — обяви капитанът.