Вратата на Абадон

Тя го видя и се усмихна нежно.

— Здравей — рече. Миг по-късно той се озова до нея и стисна ръката ѝ. Гърлото му все още бе твърде свито, за да може да проговори. В очите на Наоми също имаше сълзи, но не и гняв. Изненадващо, но почувства благодарност за това.

— Ана — кимна за поздрав Наоми. Изглеждаше доволна, че я вижда, и това бе добро начало. — Джим, запозна ли се с Ана? Тя ме спаси от онази психопатка с механобота.

— Нас също, предполагам — обади се Еймъс. — Така че, благодарности, червенокоске. Май съм ти длъжник.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че „червенокоската“ е Ана. Тя също изглеждаше изненадана.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Мисля че извадихме късмет. Нещата бяха на косъм.

— Приеми, че ти е длъжник — посъветва я Алекс. — А като разбереш за какво го бива най-много, може да си уредите сметките.

— Задник — ядоса се Еймъс и запокити по него възглавницата.

— Благодаря ви — каза Холдън. — Щом сте ги спасили, аз съм ви вечен длъжник.

— Радвам се, че успях да помогна — повтори тя. Сетне се обърна към Наоми: — Изглеждаш доста по-добре от последния път, когато те видях.

— Е, оправям се по малко — подсмихна се Наоми. Тя опипа ранената си ръка и лицето ѝ се изкриви от болка. — Ще видим колко ще е подвижна, като зараснат костите.

Ана кимна и ѝ се усмихна, но после усмивката ѝ изчезна.

— Джим? Извинявайте, но все още искам да разговарям с вас. Може ли насаме?

— Не. Не се надявах, че ще видя отново тези хора. Оставам тук. Ако искате да разговаряте с мен, давайте.

Ана плъзна поглед по лицата на присъстващите. Очевидно се готвеше да помоли за нещо.

— Имам една молба — рече тя.

— Каквото и да е — отвърна, без да се замисли, Еймъс и приседна в леглото. Холдън си даваше сметка, че Ана не знае, че трябва да приеме предложението му буквално. Дано проповедникът да не очакваше от него да убие някого, защото щеше да го направи.

— Стига да можем — добави Алекс — смятайте го за изпълнено.

Еймъс кимна.

Ана извърна очи към Холдън.

— Разговарях с шефа на охраната и той се съгласи да запази в тайна признанието на Клариса. За стореното от нея. Моля ви вие също да си мълчите.

Холдън се намръщи, но не отговори.

— Защо? — попита Наоми.

— Ами… — поде Ана. — Заради Джеймс Холдън. Известен е с това, че обявява разни неща…

— Не защо молиш нас — поправи я Наоми. — Защо не искаш хората да го знаят?

Ана кимна.

— Ако се разчуе, като се има предвид положението, в което се намираме, може да я екзекутират.

— Няма нищо лошо — бе коментарът на Холдън.

— Сигурно си го заслужава — подхвърли Еймъс.

Ана стисна силно ръце и кимна. Не че е съгласна с тях, а че е чула репликите. И че ги разбира.

— Искам да ѝ простите — продължи тя. — Ако не за друго, просто като услуга за мен. Казахте, че мога да разчитам на вас. Това очаквам в замяна.