Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Еймъс въздъхна. Алекс бе повдигнал вежди.
— Защо? — попита Наоми с неочаквано спокоен глас.
Ана стисна устни.
— Тя не е лоша по природа. Предполагам, че Клариса е направила това от обич. Малко странна обич, но все пак обич. И ако умре, няма да има никаква надежда за нея. А аз имам нужда да ѝ дам надежда.
Холдън забеляза как лицето на Наоми се изкриви от внезапна болка. Тя опъна крайчеца на устните и зъбите ѝ се показаха. Шепотът ѝ бе тих, ала го чуха всички. Джим я стисна за ръката и усети костите под изтънялата плът.
— Добре — рече Наоми. — Ще пазим мълчание.
В гърдите му забушува гняв. Вече не изпитваше затруднение да говори.
— Не и аз — заяви Холдън. — Става въпрос за един напълно побъркан член на клана Мао — хората, които на два пъти се опитаха да изтребят всичко живо в нашата Слънчева система. За жена, която ни е последвала чак тук, отвъд Пръстена, и се е опитала да ни убие. Да убие и вас. Тя взриви кораб, пълен с невинни хора, и направи така, че да изляза виновен за това. Кой знае още колко хора е убила? Ако ООН реши да я изхвърли през шлюза, по дяволите, аз ще съм първият, който ще натисне копчето.
Настъпи продължителна тишина. Лицето на Ана видимо помръкна. Алекс внезапно се изкиска и всички извърнаха поглед към него.
— Ами да — заговори той. — Искам да кажа, Наоми все пак само яде бой. Би могла да си го върне на тази Клариса, зная, че може. Но виж, когато момичето на капитана е пострадало. Тогава той е истинската жертва.
В помещението отново настъпи мълчание, сякаш изведнъж всички бяха спрели да дишат. Лицето на Холдън се наля с кръв, ушите му станаха алени. Това беше омраза, гняв и болка. Умът му сякаш превключи на нови обороти, желанието да удари Алекс бе по-силно от всичко.
И тогава внезапно разбра какво казва Алекс, видя, че Наоми го гледа внимателно, и всичко се стопи в миг. „Защо“ — искаше да попита, но нямаше значение. Наоми — тя бе взела решението. Това не беше неговото отмъщение.
Едва сега усети, че е напълно опустошен. Изтощен докрай. Искаше да се свие на пода, някъде, където няма хора, и да спи седмици наред. Опита се да се усмихне.
— Брей — въздъхна накрая. — Понякога съм страшен копелдак.
— Не — обади се Еймъс. — Не си само ти. Аз също бих удушил с голи ръце тази Клариса заради номера, който ни сви. Но червенокоската ни помоли да я оставим на мира и щом Наоми е съгласна, бройте и мен.
— Не ме разбирайте погрешно — обърна се Холдън към Ана с хладен глас. — Никога няма да простя на тази жена за това, което направи. Никога. Но съм съгласен да я предадат на ООН, за да ви върна дължимото и защото Наоми е на същото мнение.
— Благодаря ви — кимна Ана.
— Ако нещата се променят, червенокоске — подсмихна се Еймъс, — бъди така добра да ни информираш. С радост ще ѝ светя масълцето.
37.
Клариса
В началото не можа да определи какво се е променило. Вероятно защото се криеше в дребните неща. Подът, на който бе привикнала да спи като пребита, изведнъж вече не ѝ беше удобен. Откри, че отново се чуди какво ли прави баща ѝ в килията си, на пет милиарда километра от нея и кой знае дали не и в друга вселена. Плъзгаше пръсти по решетките, заслушана в звука, който издаваха.
И мразеше.
Омразата не беше нещо ново. Бе живяла твърде дълго с нея и спомените за времената преди това също бяха обагрени в цветовете на праведния гняв. Само че преди мразеше Джим Холдън, а сега — Клариса Мао. Да мрази себе си бе нещо като акт на пречистване и това дори ѝ бе приятно. Катарзис. Джим Холдън се бе измъкнал от жаждата ѝ за възмездие, отказвайки да бъде погълнат от нея. Дошло бе време нейната душа да бъде обхваната в пламъци. Беше като нова и интересна игра.
Тя почука по решетките. Нямаше достатъчно разлики в тоновете, за да се получи мелодия. Инак би се опитала да състави нещо, колкото да се разсее. Хрумна ѝ, че може би силата, която ѝ придават имплантираните жлези, би ѝ помогнала да ги изкриви. Не че това имаше значение. В най-добрия случай охраната щеше да я застреля. В най-лошия би могла да си върне свободата.
Поне капитанът бе престанал да ѝ говори. Доста често го навестяваха посетители. Вече знаеше кои от пазачите отговарят за него. Идваха двама марсианци с военни униформи и неколцина офицери от ООН. Разговаряха с него с тихи гласове и сериозни лица. Кой знае защо ѝ беше смешно да ги наблюдава.
Често обикаляше из своя малък свят. Правеше лицеви опори и всякакви други безсмислени упражнения, които позволяваше слабата гравитация. И чакаше наказанието или края на света. Когато заспиваше, Рен неизменно присъстваше в сънищата ѝ и затова се опитваше да не спи много.