Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел и приятелите й се забавиха съвсем малко, за да свалят Каристра на един изоставен док в околностите на Кванитупул. Засегнатите чувства на ханджийката бяха само частично укротени от кесията, която Исгримнур хвърли на овехтелите дъски в краката й.

— Бог ще ви накаже, загдето се отнесохте така към една ейдонитка! — извика тя, докато те се отдалечаваха. И остана да стои на ръба на разнебитения док — размахваше юмрук и крещеше неразбираемо, докато бавно хлъзгащата се лодка отплува по канала и се загуби от погледа й.

Кадрах потрепери.

— Ако това, което преживяхме напоследък, е начинът, по който Бог показва своето благоволение, мисля, че бих пожелал малко от наказанията му за разнообразие.

— Не богохулствай — изръмжа Исгримнур и натисна веслото. — Все още сме живи напук на всичко и все още сме на свобода. Това наистина е дар божи.

Монахът сви рамене, но не каза нищо.

Излязоха в лагуната — толкова плитка, че стъбла блатна трева стърчаха над повърхността и се полюшваха от вятъра. Мириамел гледаше как Кванитупул се хлъзга назад след тях. В светлината на късния следобед ниският сив град приличаше на сбирка от плаващи джунджурии, накачени по пясъчен нанос — огромна, но безполезна. Тя изпита страхотен копнеж за място, което би могла да нарече свой дом, за дори най-дребните и задушаващи баналности на ежедневието. В момента не беше останала и най-малка следа от чара на приключенията.

— Все още няма никой след нас — каза Исгримнур с известно задоволство. — Стигнем ли блатата, ще сме в безопасност.

Тиамак, който седеше на носа, се изсмя с особен, приглушен смях.

— Не казвай това. — Той показа надясно. — Нататък, насочи се към онзи малък канал между онези два големи баобаба. И не говори така. Можеш да привлечеш внимание.

— Чие внимание? — попита раздразнено херцогът.

— На Тези, които дишат тъмнина. Те обичат да вземат безстрашните думи на хората и да им ги връщат със страх.

— Езически духове — измърмори Исгримнур.

Дребосъкът се изсмя отново — тъжен и безпомощен кикот. После се плесна по костеливото бедро така, че плесницата звънна над застоялата вода, и изведнъж стана сериозен.

— Толкова ме е срам! Вие сигурно ме смятате за луд. Учил съм при най-добрите преподаватели в Пердруин — и съм цивилизован като вас, сухоземците. Но сега се връщаме в родните ми места… и съм изплашен. Старите богове от детството ми изглеждат по-истински от всякога.