Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Докато бавно се хлъзгаха напред — вранът бе застанал на носа и оглеждаше обраслите брегове за подходящо място да спрат, — Мириамел зърна през преплетените дървета малки порутени къщурки и попита:

— Такива ли са къщите на твоя народ?

Той поклати глава, лека усмивка изви устните му.

— Не, принцесо, не са. Онези от сънародниците ми, които трябва да си изкарват прехраната в Кванитупул, живеят в Кванитупул. За един истински вран да живее тук е по-лошо, отколкото да издържи двата сезона годишно, които прекарва в града, а после се връща в селото си със спечелените пари. Тези, които живеят тук, са главно сухоземци, пердруинци и набанци, които са напуснали градовете. Те са особени хора — не приличат много на сънародниците си, защото много от тях са живели дълго край блатата. В Кванитупул ги наричат плитководници и изобщо им нямат доверие. — Той се усмихна свенливо, сякаш смутен от дългото си обяснение, и отново се заоглежда за място за лагер.

Мириамел видя струйка дим, която се виеше над една от къщите, и се запита какво ли е да живееш на такова изолирано място, да не чуваш никакъв човешки глас по цял ден. Погледна нагоре към надвисналите странни дървета, после корените им, усукани като змии във водата, разкривените им грабливи клони. Тесният канап, сега, в сянка поради залязващото слънце, изглеждаше обграден от тъмни фигури, които сякаш се протягаха да сграбчат лодката, да я заклещят, а после водата да се вдигне и калта, корените и лианите да я погълнат. Тя потрепери. Някъде в сенките изпищя птица — като изплашено дете.