Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Може би тези проходи са издълбани от вода? Това би обяснило мълчанието на скалите."

- Сидри! - накрая търпението й свърши. - Отговори ми! Ти казваше, че ще има стълби... Кой е строил всичко това? Джуджета ли?

- Не - отвърна Сидри след дълга пауза. - Не са били джуджета.

- Тогава - коболди? Или цверги?

- Не - отново отрече джуджето с въздишка. - Това са много стари шахти. Щом стигнем до Провлака, тогава ще си приказваме кой и за какво. А сега, красавице, е по-добре да не споменаваме злото, нека си спи под камъка...

Възцари се мълчание. Джуджето пушеше и подсмъркваше. Кан като пес лижеше наранената си ръка. Тави внимателно затвори очи.

Миналият път, когато бе задействала магическите си сетива, й стана много зле. И въпреки това бе решена да повтори опита. Бе длъжна.

Отново запропада надолу, надолу, надолу... Разтвори се за среща с потиснатия стон, който се надигаше от недрата и изнемогваше под тежестта на скалите. Той нетърпеливо бълбукаше от жажда да се избави от плена на подземните води. Тя различи смътните мърморения на малкото живи същества, обитаващи вътрешността на планината - ала далеч от Старите шахти.

„Той ще ни преведе през тъмата" - спомни си изведнъж тя.

Тъма наистина имаше. Спокойна и невъзмутима. Заляла корените на планината. Очакваща. Ала в нея нямаше алчно въжделение за кървава плячка, липсваше нетърпение. Тъмата просто чакаше, спотаила в дълбините си поразяващото острие. Тави не се съмняваше, че Сидри също бе видял тази Тъма, когато баеше на площада в Хвалин. Ала това бе Тъма от света на джуджетата, тя не бе съвсем чужда.