Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Проклет да си, Сидри - полугласно изруга Кан-Торог и захапа одраната си до кръв длан.

- Предупредих те, Волни. Това са старите шахти, карай по-предпазливо...

- Предпазливо, предпазливо... Не съм муха, за да пълзя по толкова стръмно. Ами ако Тави се беше подхлъзнала докато търсех издатина, в която да се вкопча? И не бях я удържал?

- Щяхме да продължим само двамата - сопна се джуджето.

- Поне си откровен - обади се девойката. - Поклон пред теб, о, Сидри!

- Няма за какво, хубавице - въздъхна примирително джуджето. - Когато се минава през стари пътища, само така се приказва. Чакайте да видите какво ще има нататък! Засега се мъчим само с остри камъни, скални плъхове и пещерни змии... Дреболии са това, да знаеш. Трудното тепърва предстои. Тави гнусливо потръпна, а Кан зло изфуча:

- Стига си пророкувал! Трябва да намерим вода. И почивка. Колко още ще се катерим нагоре?

- Ами кой знае - изтърси Сидри. Сухо щракна огниво, джуджето разпалваше лула. - В Шахтите е така, никога не знаеш кога ще стигнеш до равно място.

От часове, броя на които бяха изгубили, те се провираха през пукнатините, удобни само за влечуги. Лъкатушещите пещерни комини нямаха край. Околните скали сякаш никога не бяха виждали кирка или чук. Проходът бе по-лош от необуздан кон и по-стръмен от покрив на орденска кула. На места дълго забиваха клинове, за да успеят да се изкачат, друг начин просто нямаше. Кан-торог сумтеше, че това не е било изкопана рудна жила, а дупка, изгризана от някакъв зъбат червей. Волният най-болезнено понасяше лекотата, с която джуджето преодоляваше разтег подир разтег от пътя и се дразнеше, че то е много по-ловко от него тук, под земята.

Планината бе като мъртва. Тави не усещаше повече съседни тунели, нито някакъв полъх на живот - само монолитна скална маса. Липсваха дори обичайните пещерни духове, кварцови саламандри или поне личинките им. Не срещнаха даже каменоядни бръмбари - нищо. Ала и повеят на смъртта не се чувстваше, защото тук никога не бе живяло нещо. Девойката си помисли, че те тримата са първите същества, проникнали тук от самото Сътворение. Тя сподели със Сидри, че не открива следи от онези, които бяха прокопали тези кошмарно хаотични тунели, ала джуджето само изпъшка и се престори, че не я чува. Това я безпокоеше. Тегобите на строителите, умората и отчаянието им, кръвта от отрудените им длани - ако притежаваха ръце, разбира се, - всичко това би оставило диря в душата на околния камък. И някой Знаещ би могъл да я долови, макар и доста трудно, защото планините бяха ревниви и не обичаха да споделят каквото и да било. Ала тук...