Диамантен меч, дървен меч [bg]

Когато Сивият воин отвори очи, прилепът вече приближаваше към столицата.

„Това се казва скорост! Ох!"

Крилатата твар рязко се стрелна надолу. Стомахът на Фесис се качи към гърлото. Веднага след внезапната маневра той усети жаркия полъх на чужда, позната магия. Прилепът бе избегнал бойно заклинание на Седмоцветието. Очевидно стражите ги бяха забелязали.

Младежът се вкопчи в козината на летящата твар, която бе прибрала криле към тялото си и падаше като камък надолу, за да избегне магическите мрежи, хвърляни от атакувалата ги кула... и то май не само от една. Фесис си рече, че е било глупаво да разчита на тайно промъкване в града. Но от друга страна, гадината, която по неволя яздеше, се беше оказала опърничава плячка за Дъгата. Щом вълшебниците ги обстрелваха с магически ласа, вместо просто да им заповядат да кацнат - значи имаше изгледи чародеите да си строшат зъбите!

Прилепът разгъна криле над самата земя и кресна:

- Бързо! Слизай и бягай!

Младежът презглава изпълни „съвета". Пльосна в плитка канавка, претърколи се, но остана залегнал, и вдигна глава.

Пратеникът на нощния пришълец търсеше пролука в синкавите призрачни мрежи, възникващи във въздуха пред него. Маговете се бяха добрали до нарушителя. Прилепът стремително се втурна право нагоре, ала паяжините на ловците засияха, черните криле запърхаха конвулсивно, гадината завика... Наистина викаше. Като човек под ударите на бич. Не ръмжеше, нито виеше. И не спираше да се бори - ноктите късаха нишките, още малко - и щеше да си пробие път... Ловните магически мрежи от сгъстен въздух се превърнаха в паяжини от огън.

Остриета от пламък се впиха в плътта на прилепа, който тупна върху земята и се замята, закрещя от болка, литнаха пръски кръв... И отново виковете му на агония бяха съвсем човешки!

Накрая огнените мрежи се сляха в кълбо, изтрещя гръм и овъглените останки се пръснаха във всички посоки, Фесис тръсна глава - ушите му бяха заглъхнали. Някой от маговете явно бе разбрал, че този нарушител не е някоя нагла мерзостна твар, с които ордените повече или по-малко бяха свикнали и познаваха. Навярно бяха употребили цялата мощ на кулите, за да унищожат прилепа. Нещастната полянка, станала лобно място на чудовището, щеше бъде обявена от местните жители за „прокълната". И наистина щеше да остане такава, ако Дъгата не се погрижеше да изчисти следите от убийствените заклинания...

„Почти бях стигнал - каза си младежът. - Оставаха ми още няколко мили до предградията. Ала сега - край. След броени мигове тук ще гъмжи от магове."

Никак не му влизаше в плановете да пристига в столицата с гръм и трясък.

Той скочи на крака и хукна направо през храсталаците - към Мелиин.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Горите край столицата не бяха истински гори. Нашир и надлъж ги кръстосваха просеки, пътища, алеи. На главни и не чак толкова главни пресечки имаше стражеви будки, а пазачите около Мелиин не си ядяха хляба напразно. Вярно бе, че като бойци не му бяха равни един по един. Ала заедно можеха да разровят всичко и да го намерят даже без магове. Сигурното място бе единствено в човешкия мравуняк сред сокаците и копторите на Черния град. Ала дотам...