Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Макар че го беше срам, беше водил Октавиан цели три пъти в града, просто за да си намери извинение да се отбие в работилничката на Табик. На третия път Брут беше там и след като тримата побъбриха няколко минути, като се запъваха на всяка втора дума, Юлий се закле да не стъпва повече в работилницата.
Спря задъхан, когато стигна билото на хълма, който гледаше към имението му, недалеч от новата граница — вдигнатата от бащата на Светоний ограда. Може би беше вече време да направи нещо по този въпрос. Изпълнил дробовете си с хубавия чист въздух и изпотен от тичането, той усети въодушевление, докато наблюдаваше своята земя. Рим беше готов за промяна. Усещаше го, както чувстваше неуловимата смяна на сезоните, която щеше да върне топлината на лятото по улиците и на полето.
Тропот на подкови прекъсна мечтанията му и Юлий отстъпи настрани от пътеката. Тропотът се засилваше. Предположи кой е още преди да зърне малката фигурка, кацнала на гърба на най-мощния жребец в конюшнята. Забеляза умението на момчето, но се намръщи, което накара Октавиан рязко да спре сред мокрите горски листа.
Жребецът изцвили и затанцува, сърдит, че е спрян толкова внезапно. Момчето се смъкна от голия гръб на коня, стиснало с ръка гривата му. Юлий не каза нищо, само го изгледа свъсено.
— Съ-жалявам — заекна Октавиан и се изчерви от смущение. — На коня му трябваше да се поразтъпче, а момчетата в конюшнята не искаха да го разходят. Знам, че обещах да не…
— Ела с мене — прекъсна го Юлий.
Тръгнаха мълчаливо надолу по хълма; унилият Октавиан водеше жребеца зад Юлий. Щяха да го набият или още по-зле, да го пратят обратно в града и никога отново да не види кон. Очите му се напълниха със сълзи, но той бързо ги избърса. Юлий щеше да го презира, ако го видеше да плаче като бебе. Реши да приеме наказанието си без сълзи, дори ако трябваше да си иде оттук.
Юлий викна да отворят вратата и двамата с Октавиан тръгнаха към конюшнята. Някои от животните бяха продадени, когато Тубрук бе събирал парите за откупа, но управителят беше запазил най-добрите коне, за да възстановят стадото. Юлий влезе в сенчестата конюшня, носеща благословен дъх на топлина. Поколеба се, когато конете обърнаха глави и задушиха въздуха с меките си ноздри. Без нито дума той се приближи към един млад жребец, който Тубрук беше отгледал и обучил от малко жребче, и прокара ръка по мощното му кафяво рамо.
Октавиан го гледаше мълчаливо. Юлий надяна юздите и избра седло от висящите на стената. После поведе пръхтящия кон навън към сутрешното слънце.
— Защо не яздиш твоя кон?
Октавиан го изгледа; не знаеше какво да отговори.
— Много е бавен — отвърна и потупа жребеца по шията.
Мощният кон се извисяваше над него, но остана мирен, без да показва нищо от темперамента, който дразнеше конярчетата.
— Знаеш, че си мой роднина, нали? — попита Юлий.
— Майка ми ми каза — отвърна момчето.
Юлий се замисли за миг. Подозираше, че баща му би го набил с пръчка — и Брут също, — ако бяха изкарали най-добрия жребец да галопира из горите, но не искаше да разваля хубавото настроение, което го беше обзело. Пък и в края на краищата беше обещал на Александрия да се грижи за момчето.
— Тогава ела, братовчеде, да видим дали си толкова добър, колкото си мислиш.
Лицето на Октавиан светна, когато Юлий поведе конете навън и загледа как момчето леко скача на гърба на жребеца. Юлий подкара своя кон бавно, после изведнъж изкрещя и го смуши да полети в галоп нагоре по склона.
Октавиан го изгледа със зяпнала уста, след това се усмихна щастливо, заби пети в корема на коня си, изкрещя от радост и вятърът развя косата му.
Когато Юлий се върна, Корнелия копнееше да го прегърне. Зачервен от ездата и разчорлен, той изглеждаше толкова млад и пълен с живот, че сърцето й се късаше. Искаше да го види как й се усмихва, да усети силата на ръцете му, когато я прегърне, но изведнъж усети, че му заговаря сърдито: горчивината се изливаше неконтролируемо, докато част от нея плачеше за по-меки думи, които не можеше да намери.
— Колко време още трябва да живея тук като затворничка? — попита тя. — Ти имаш свобода, докато аз не мога да ям или да тръгна нанякъде, без цяла тълпа от твоите Първородни да ме следва!
— Те са тук, за да те пазят! — отвърна Юлий, стреснат от дълбочината на чувствата й.
Корнелия го изгледа яростно.
— Докога, Юлий? Знаеш много добре, че може да минат години, преди враговете ти да престанат да бъдат опасни. Да не би да си решил да ме държиш затворена до края на живота ми? А дъщеря ти? Кога за последен път си я прегърнал? Да не би да искаш да израсне без баща? Войниците ти претърсиха дори приятелите на баща ми, когато дойдоха на гости. Няма да дойдат втори път, можеш да си сигурен.