Смъртта на царете [bg]

Макар че го беше срам, беше водил Октавиан цели три пъти в града, просто за да си намери извинение да се отбие в работилничката на Табик. На третия път Брут беше там и след като тримата побъбриха няколко минути, като се запъваха на всяка втора дума, Юлий се закле да не стъпва повече в работилницата.

Спря задъхан, когато стигна билото на хълма, който гледаше към имението му, недалеч от новата граница — вдигнатата от бащата на Светоний ограда. Може би беше вече време да направи нещо по този въпрос. Изпълнил дробовете си с хубавия чист въздух и изпотен от тичането, той усети въодушевление, докато наблюдаваше своята земя. Рим беше готов за промяна. Усещаше го, както чувстваше неуловимата смяна на сезоните, която щеше да върне топлината на лятото по улиците и на полето.

Тропот на подкови прекъсна мечтанията му и Юлий отстъпи настрани от пътеката. Тропотът се засилваше. Предположи кой е още преди да зърне малката фигурка, кацнала на гърба на най-мощния жребец в конюшнята. Забеляза умението на момчето, но се намръщи, което накара Октавиан рязко да спре сред мокрите горски листа.

Жребецът изцвили и затанцува, сърдит, че е спрян толкова внезапно. Момчето се смъкна от голия гръб на коня, стиснало с ръка гривата му. Юлий не каза нищо, само го изгледа свъсено.

— Съ-жалявам — заекна Октавиан и се изчерви от смущение. — На коня му трябваше да се поразтъпче, а момчетата в конюшнята не искаха да го разходят. Знам, че обещах да не…

— Ела с мене — прекъсна го Юлий.

Тръгнаха мълчаливо надолу по хълма; унилият Октавиан водеше жребеца зад Юлий. Щяха да го набият или още по-зле, да го пратят обратно в града и никога отново да не види кон. Очите му се напълниха със сълзи, но той бързо ги избърса. Юлий щеше да го презира, ако го видеше да плаче като бебе. Реши да приеме наказанието си без сълзи, дори ако трябваше да си иде оттук.