Смъртта на царете [bg]

Докато влизаха в имението, Юлий и Тубрук чуха викове откъм главната постройка. Брут изтича да ги посрещне и радостните им усмивки замръзнаха, щом видяха изражението му.

— Слава на боговете, че се върнахте — бяха първите му думи. — Сенаторите свикват всички. Първородните трябва незабавно да се приготвят за тръгване.

Един роб изведе коня на Брут и той веднага го яхна.

— Какво е станало? — попита развълнувано Юлий.

— Робите са въстанали, някъде на север. Хиляди роби и стотици гладиатори. Избили са собствениците си. Мутина е опустошена — отвърна Брут. Лицето му беше пребледняло.

— Не е възможно! Там има два легиона — намеси се Тубрук ужасено.

— Така казаха. Разпратиха вестители, но мисля, че ще искате лично да чуете новините колкото може по-скоро.

— Не мога да махна оттук хората, които пазят съпругата ми — каза Юлий. — Не и когато има опасност тук да възникне друг бунт.

Брут вдигна рамене.

— Заповядано е всеки наличен войник да бъде готов да тръгне на север, Юлий… но аз ще забравя, че тук има някакви войници. — И потупа приятеля си по рамото.

Юлий стисна юздите, готов да забие пети в хълбоците на коня, и се обърна към управителя:

— Обезопаси къщата, Тубрук. Ако въстанието се разрасне, можем да се поздравим, че сме го предвидили. Пази семейството ми, както си го правил винаги.

Тубрук го погледна в очите и двамата се разбраха без думи. За да не може Брут да го чуе, Юлий се наведе над рамото на жребеца си и прошепна на ухото на управителя:

— Знам какво ти дължа.

Смъртта на Сула ги беше спасила всички.

— Не се притеснявай, върви! — отвърна намръщено Тубрук и потупа задницата на коня на господаря си.

Двамата млади мъже се наведоха на седлата и препуснаха към Рим. Скоро след тях остана само облак прах.