Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
4.
— Преди да се върнем, искам да ти покажа нещо — казва той и й помага да се изправи.
— О, Скот — чува тя своя глас като в мъгла. — О, Скот.
— Изглежда, друго не може да каже в този момент. В известен смисъл чувството е като в мига, в който за пръв път усети, че ще получи оргазъм, но сега усеща само напрежение без надежда за облекчение.
Скот я води нанякъде. Високата трева шумоли около бедрата й. Сетне тревата изчезва и Лизи вижда, че са на утъпканата пътечка, водеща към дърветата на Хълма на обичаните. Пита се дали там има хора. „И ако има, как понасят тази красота?“ Иска й се отново да погледне призрачната луна, която се издига все по-високо в небето, ала не смее.
— Не говори, докато сме под дърветата — казва й Скот.
— Още известно време ще сме в безопасност, но предпазливостта никога не е излишна във Вълшебната гора.
Лизи си мисли, че може да говори само шепнешком, дори и Скот да й заповяда да повиши тон. Дори немощното „О, Скот!“ е коствало немалко усилия.
Той вече стои под едно от дърветата на билото на Хълма на обичаните. То прилича на палма, само че стволът му е покрит със зелен мъх, напомнящ животинска козина.
— Господи, дано нищо не се е променило — казва Скот.
— Последния път, когато бях тук — в нощта, когато ти ми се ядоса и аз си порязах ръката от стъклото на проклетата оранжерия, всичко беше нормално… А, ето го! — Той я дърпа вдясно от пътечката. Под едно от двете дървета, които сякаш охраняват мястото, където пътеката потъва в гората, Лизи вижда кръст, скован от две дъски. Няма надгробна могила — тук земята дори е вдлъбната — ала кръстът е достатъчен да се разбере, че това е гроб. На хоризонталната дъска с големи печатни букви е изписана една-единствена дума: „ПОЛ“.
— Първия път го написах с молив. — Гласът на Скот звучи ясно и отчетливо, но сякаш идва отдалеч. — После пробвах с химикалка, обаче нищо не излезе — повърхността на дървото е твърде груба. С флумастер се получи доста по-добре, но пък избеля. Най-накрая взех черната боя от комплекта за рисуване на Пол.
Тя се взира в кръста под странната смесена светлина на умиращия ден и настъпващата нощ, мислейки си (доколкото е способна да мисли): „Всичко е истина. Всичко, което се случи, когато излязохме изпод Вкуснотийското дърво, наистина се е случило. Случва се и сега, само че продължава no-дълго и е по-реално“
— Лизи! — Гласът му е изпълнен с възторг. И защо не? След смъртта на Пол е нямало с кого да сподели това място. Всеки път, когато е идвал тук, е бил сам. За да скърби сам. — Има и още нещо — ей-сега ще ти покажа!
Отнякъде, но съвсем слабо, се чува камбанен звън… звън, който й се струва познат.
— Скот?
— Какво? — Той коленичи в тревата. — Какво, миломое?
— Чу ли… — подхваща тя, но звънът изведнъж заглъхва. Естествено било е само въображението й. — Нищо. Какво ще ми покажеш? — пита, а мислено добавя: „Вече ми показа достатъчно.“
Скот заравя длани в тревата в подножието на кръста, но не намира онова, което търси, и детинската му глуповата усмивка помръква. — Може би някой я е в… — казва и замлъква. Лицето му се сгърчва за миг, от устните му се изтръгва истеричен смях. — Ето я! Уплаших се да не се убода на иглата… като някой глупак…, но предпазителят си стои! Виж, Лизи!
Макар и да е твърдо убедена, че нищо не може да я откъсне от обкръжаващата я красота (алено-оранжевото небе на изток и запад, което придобиваше синьозеленикав оттенък над нея, екзотичните аромати и едва чутия звън на тайнствените камбанки), мъничкият предмет върху протегнатата длан на Скот приковава вниманието й. Това е спринцовката, дадена му от баща му, чието съдържание десетгодишното хлапе е трябвало да инжектира в Пол, когато момчетата са попаднали тук. Стоманеният пръстен в основата й е потъмнял от ръжда, но иначе спринцовката изглежда като нова.
— Това беше всичко, което можех да оставя тук — споделя й Скот. — Нямах снимка. Снимки имаха само децата, които ходеха в „магарешкото“ училище.
— Ти си изкопал гроба… Скот, да не си го изкопал с голи ръце?
— Опитах се. И успях да издълбая само една плитка яма. Пръстта тук е мека…, но тревата… изкореняването на тревата ме забави… много жилави буренаци…, а после взе да се стъмва и кикотниците започнаха да…
— Кикотниците?
— Като хиени, само че зли. Живеят във Вълшебната гора.
— Вълшебната гора… Пол ли я нарече така?
— Не, аз. — Скот посочва към дърветата. — С него не ги видяхме отблизо — само ги чувахме. Обаче виждахме други същества… аз виждах други същества… и едно от тях… — Той поглежда към бързо потъмняващите дървета, после отмества очи към пътечката, която сякаш се разтваря в мрака при влизането си в гората. Отново заговаря, но някак напрегнато: — Скоро трябва да се върнем обратно.