Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Как? попита Кити. Как е умрял?
Първо не последва отговор. После:
Птолемей имаше братовчед, наследника на египетския трон. Той се страхуваше от силата на моя господар. На няколко пъти се опита да се отърве от него, но ние — другите джинове и аз му заставахме на пътя.
Навън, във въртящата се материя, Кити зърна повтарящи се образи, доста по-ясни от обикновено: фигури клекнали на перваза на прозорец, хванали дълги извити ножове; демони, стрелкащи се над покривите през нощта; войници пред врата.
Исках да го отведа от Александрия, най-вече защото пътуването му дотук го бе направило по-уязвим. Но той беше инатлив; отказа да тръгне, дори и след като в града пристигнаха римски магьосници и бяха настанени от братовчед му в цитаделата на двореца.
Бързи проблясвалия в пространството: остри триъгълни платна, кораби под кулата на фар; шестима бледи мъже в груби кафяви пелерини, застанали на кей.
На господаря ми му харесваше, продължи момчето, да бъде носен из града през повечето сутрини и над него да се носят ароматите на пазарите — на подправки, цветя, смоли и кожи. В Александрия бе представен целият свят и той го знаеше. Освен това хората го обожаваха. Моите другари джинове и аз го носехме в покритата му носилка.
Тук Кити зърна бегло стол със завеси, качен на прътове. Носеха го черни роби. Наоколо имаше щандове и хора, лъскави неща и синьо небе.
Образите изгаснаха. Момчето седеше мълчаливо на стъпалото.
Един ден, продължи то, го занесохме до пазара за подправки — любимото му място, където миризмите бяха най-опияняващи. Беше глупаво от наша страна да го правим; улиците бяха тесни, задръстени с хора. Движехме се бавно.
Кити видя дълъг, нисък щанд, осеян с купища дървени кутии, всички пълни с разноцветни подправки. Един бъчвар седеше с кръстосани крака пред отворена врата и огъваше метални ленти на обръчи. Други образи се появяваха и изчезваха: къщи, боядисани в бяло; кози, скитащи се сред тълпите; деца, застинали в устрема си. И отново столът със спуснатите завеси.
Насред пазара забелязах нещо да се движи на един покрив право пред нас. Дадох пръта си на Пенренутет, превърнах се на птица и се издигнах да проверя. Над покривите видях…
Той спря. Структурата на Другото място беше черна като сироп. Въртеше се ядосано, бавно, осветявана от светкавици. Затрептя образ — простиращи се надалече покриви, избелени като кости от парещото слънце. На фона на небето се открояваха силуетите на тъмни фигури — огромни разперени крила, протегнати дълги опашки. Тук-там по бронята им просветваха светлинки. Сега Кити видя ужасни картини: змийска глава; вълча муцуна; ухилено, безкожо лице с оголени зъби. Картината изчезна.
Римските магьосници бяха призовали много джинове. Също и африти. Нахвърлиха ни се от всички страни. Ние бяхме само четирима джинове. Какво можехме да направим? Останахме и се бихме. Там, сред хората на улицата, ние стояхме и се биехме за него.
Една последна бъркотия от образи, бързо сменящи се и разфокусирани — дим, експлозии, нагоре-надолу по тясната уличка пукаха синьо-зелени енергии. Чуваха се писъците на хората. Демонът с безкожото лице падна от високото, стиснал с нокти дупката на гърдите си. Другите джинове — единият имаше глава на хипопотам, другият клюн на ибис — също стояха близо до стола със завесите.
Афа умря първи, продължи момчето. После Пенренутет и Тети. Издигнах Щит и грабнах Птолемей. Разбих една стена, убих онези, които ме преследваха и се понесох в небето. Спуснаха се след нас като рояк пчели.
Какво се случи? попита Кити. Момчето отново бе замлъкнало. В празнотата не се появяваха никакви образи.
Удари ме Детонация. Рани ме. Не можех да летя. Нахълтах в малък храм и се барикадирах вътре. Птолемей не беше в добра форма — искам да кажа, че беше по-зле, отколкото преди. Мисля, че беше заради дима. Врагът обгради храма. Нямахме изход.
И после?
Не мога да говоря за това. Той ми направи последен подарък. В това е същността на въпроса. Тогава момчето сви рамене. За пръв път се обърна и погледна фигурата на Кити. Бедният Птолемей! Той мислеше, че примерът му ще помогне нашите видове да се помирят. Беше убеден, че разказът за пътуването му ще бъде четен през вековете и ще доведе до обединение на световете. Така ми каза, точно на това място! Е, въпреки цялата му просветеност и мъдрост, той сгреши. Той умря и идеите му бяха забравени.